събота, 31 декември 2011 г.

Ново "Здравей" на старото

Не знам как ми дойде наум. Не е моето нещо, но се събудих с мисълта за равносметка. Възможно е и да се дължи на солидното количество текст от „Куклен дом” в главата ми. Или на факта, че съм станала по-размишняваща, отколкото действата. Думата „равносметка” така или иначе не ми харесва като звучене.

Та обзорът на изминалогодишните събития сочи следното:

Лайфмотивът за правото на „полет” и свобода във всичките им аспекти остава непроменен. Много неща си отидоха така и малко от тях се върнаха. Важното е , че вътре в мен всичко е цяло. Или само се надявам. Не знам.

 Нося съзнание, че около мен се диша трудно. Повече от всякога съм склонна да мисля, че да живееш от себе си и за себе си е най-добрият вариант. Колкото и егоистично да звучи. Трудно е за изпълнение обаче. Прекалено много се влагам във всичко, което правя. Първоначално си мислех, че ми помага, по-късно май стигнах до други заключения. Особено когато става въпрос за театъра, защото е нещото, на което държа най-много, а оттам идват и най-големите ми разочарования спрямо мене си.

  Както се пееше в едно песен- „хората са чупливи създания”. Най-трудно е да ги накараш да стоят на краката си. Мисля , че се отнася с пълна сила за отминалите 365 дни. Твърде много затворени врати за толкова кратко време, а не знам беше ли основателно. Така го почувствах. Така се опитах да съхраня това, което е останало. А в същото време спрях да се защитавам и да доказвам правотата си. Защото не виждах смисъл за никого. Може би беше погрешно.

  Звучи малко фатално, но по условие в следващата година всички бяха възприели, че ще трябва да си начертая пространно житието от университета до дълбоки старини. Нещо не ми се вярва. Не съм такъв човек, пък и не съм привърженик на идята, че съвременните хора започват живота си като вазръстни още преди 18, за да имат сигурна реализация. Никой не иска да си съкращава така дните на свободен електрон, дори любителите на мотива за „американска мечта”. А те се оказаха немалка част от обкръжението ми. Ще се позамисля някога защо е така.

  „ Да ,мамо, умея повече от  1-2 неща в този живот. Не, не мога да мета и да мия с парцал, но ще се справя. Не, не иска помощта ти. Нито връзките на дядо. Нито познатите на третата му братовчедка в Бирмингам. Да, образованието тук е кофти. Не, следването в  някое шотландско селце с голям замък, 200 жители и 13 овце  няма да ми отвори всички врати в която и да е професия... Права си, аз съм неперспективна личност и съм абсолютно безчувствена, за това няма да преуспея в това, което съм си избрала. Мда, права си. Добре. ”

 И разни такива постоянно повтарящи се полу- разговори. Които в един момент стават част от ежедневието и даже не ти е интересно да ги водиш.

 Честита ви нова година  :  ) Дано не е болнична като моята. Събирайте разделно отпадъци, грижете се за себе си, внимавайте с какво се храните, прегръщайте се често, пийте само онова, което ви е наистина вкусно, четете само книги, които не можете да напишете сами, дишайте колкото си искате и се морете само от приятни неща.

 Като завършек- новогодишен поздрав с песента на Coldplay- Paradise.(Не можах да си затрая, че това е и предполагаемият първи Сингъл Номер Едно на 2012 в Uk класациите. Нека се овековечи този факт!:)

понеделник, 26 декември 2011 г.

събота, 17 декември 2011 г.

VVVVVVVVVVVVVVVV


все виждам дим сред снега.
отклонение, в което грях няма,
но бавно в красиви отломки
се срива светът ми.
и няма твой жест.
далеч е избягал зовът .
далеч от свирепата чума,
която наивно наричаме дом
и дето на лед се крепи
последната глътка живот .
единствено глад ми остана сега
потънала в прах и смола от века
когато думите се чуваха с истина
слабите искаха милост за ближния
а чистия вик към желаното
не остаряваше по пътя си,
не губеше смисъла
а гореше със страст.
сега аз все гледам нагоре.
очите ми станаха луди
и скоро ще спрат да очакват
а страшен е взорът навътре
където е все пустота.

неделя, 4 декември 2011 г.

....


Когато стана от стола, Ърнест потрепера за миг. В кафенето не беше студено, но той внезапно си спомни къде отиваше. И мисълта за това го накара да седне отново. А споменът за онзи миг, когато започна да бяга от всичко, го смрази. Изведнъж околното започна да му се струва отчайващо познато. Хората в кафенето, радиото, шумът от коли, който долиташе през прозорците. Сякаш същият този шум го имаше и тогава... Когато на Ърнест му се струваше, че всичко е глухо.
 ... А нейният глас беше съвсем притихнал...
     -          Обещай ми.
     -          Добре.
     -          Не застивай така.
     -          Добре.
     -          Ще се справим.
     -          Добре.
     -          Недей...
     -          Добре.
     -          Ще ме погледнеш ли?
     -          Не.
     -          Нищо няма да те моля повече.
...
     - Не, Ърнест.

     -           Щом си отида, аз никога вече няма да пристъпя назад към теб! Никога! Не искаш ли да ме промениш?!? Да ме накараш да се обърна?! Нима ще построиш отново своята стена от отчуждение?  Та тогава ти съдържаш в себе си най-чистата глупост. Обричаш се на най-човешкото изгнание. Ами аз ?! Не съм ли и аз изгнанник? Нима аз ще се пожаля, когато ти обърна гръб, захвърля всичко тук и отида там?!? Ти... ти, глупаво... безрасъдно дете!!
....
     -          Ако плътта ми беше твоя, щеше целият да се разкъсаш. Целият. Защото знаеш колко малко въздух мога да поемам вече. Как се давя в ехото. Аз съм горчивата светлинка в очите ти, когато не можеш вече да подминаваш истината. Защото си слаб! Всички сте слаби! Страхливи, позорни, вкаменени, болни души! Роби на мъжеството си!

     -          Не съм го избирал... Не за мен... Не за теб... За никого...


      -          Ако преди можех да дишам, Ърнест, то сега аз едва хриптя... И това е единствената болка, от която живея. Да съществувам без да се докосвам до истината. Да се опра на студените стени в съзнанието си без да търся с поглед откъде идва светлината... А ти скоро ще спреш да свеждаш глава пред името ми. И тогава нищо вече няма да те задържа тук.
      -          Прости ми.
     -          Върви сега.
     -          Не.
     -          Върви...
Моля те.




 (снимка: chooseanalog)

неделя, 20 ноември 2011 г.

>>>>

Чудя се как
стоя там
         сред черното
и гледам дълбоко-
навред светлина
.
аз падам
сломена
         от теб- тишина
крепя се
на волята
.
сива
съм в разказа
на твоя спомен
тиха тъга
от веки шумяща
във клоните
до твоя прозорец
оставена
догаряща свещ
самотно трептя
и загивам
.
Чудя се как
отпред
 светлината
        да спре да тежи
да дишам
от себе си
.
аз вече
 не виждам
        съвсем се стопих
по-нежна
и топла
от восък
.

четвъртък, 17 ноември 2011 г.


   

Просто песен. С текст. И Norah Jones за днес. (:





When I saw the break of day 

I wished that I could fly away 
Instead of kneeling in the sand 
Catching teardrops in my hand 

My heart is drenched in wine 
But you'll be on my mind 
Forever 

Out across the endless sea 
I would die in ecstasy 
But I'll be a bag of bones 
Driving down the road along 

My heart is drenched in wine 
But you'll be on my mind 
Forever 

Something has to make you run 
I don't know why I didn't come 
I feel as empty as a drum 
I don't know why I didn't come 
I don't know why I didn't come 
I don't know why I didn't come 

неделя, 23 октомври 2011 г.

***

Като страх си
зад страха ми-
почти пристрастен полутон.
eдно заглавие и вече
ще си вътре
ще делиш
страниците, дните
ще си светлините
в тъмната ми стая
една последна дума
и сме вечни.

Остават кривините
Черното
на пукнатите плочки
основите отново ще се слаби
в кълбото с нишките ми
ще се губиш
дъхът ти моят ще прегръща
а после
ще се изпарят.

Не скривай жълтия пейзаж
от него падат хиляди листа
и може би
подплашени от зимата
ще си отидат
далеч
далеч от ужаса
на дните в този мрак
и гладките стени
на мъката-
живот.

неделя, 16 октомври 2011 г.

поредният Ърнест



Беше рано сутрин,когато Ърнест се подслони в кривото кафене на ъгъла. Криво беше, защото  на всички ,който пребиваваха там, им беше някак криво. За живота, за смъртта, за сънищата им, за болежките. Странно как  няколко маси със столове и чаша горчив разтвор могат да ти създадат най- впечатляващата картинка на житейска разруха.

Истината е ,че едно криво кафене не е нищо повече от скривалище за безпътници. Те веки ден са почти едни и същи.Но понякога се появава и по някой нов потърпевш на „тежката вечер”, които е решил  да продължи размислите си извън леглото. Сега той стоеше напълно изправен на некомфортния метален стол, вглеждайки се в чашата си с цялата съсредоточеност, която би могъл да притежава един нищоправещ човек. Главата му беше пълна с думи. Думите на отминалите часове, които се мъчеше да подреди в смислен и логичен извод, но така и не успяваше.

Ърнест се огледа. Последният път, когато го направи, не видя нищо около себе си. Независимо колко дълго продължаваше взирането си, той не усещаше присъствието на сенките, топлината от прозорците, звукът от радиото или миризмата от собствената си чаша. Ърнест отново беше себе си. Спокоен, но сляп и затворен за света.

На теория обаче той съзнаваше щрихите на обстановката. Кафенетата са винаги пълни с нещастници. Такива са, защото не бързат за никъде, нямат много пари в джобовете си, не се чувстват виновни пред себе си за загубеното време, не ги е грижа за чистия въздух, обичат хоровия шум, който пръска алвеолите им и не се впечатляват от прогнозата за времето. Не се впечатляват и от новините ,защото ги чуват през три часа по радиото. Имат на ден по милион идеи, но никога не ги прилагат в живота си. Бързо се палят и бързо им минава. Някои даже не се палят...

Вече течеше един от онези дни, които просто не можеш да посрещнеш. За това и си представяш, че времето е спряло на 8:10 и нищо не се променя.  Но истината е ,че се. И това е най-тъжната част на историята.

Ърнест не можеше ( или по-скоро не искаше) да се носи по течението на деня така. От малък баща му го учеше ,че не бива да допуска деня да отмине без да е напреднал в нещо. „Трябва да си сигурен, че си свършил нещо значимо!”- казваше баща му. „Иначе няма да успееш в живота и вселената няма да ти се усмихне!” ...Весел човек беше бащата на Ърнест.


Скован от вътрешния си смут, широкоплещестият мъж затвори очи за момент. Този момент продължи цяла вечност...

Къде да отиде сега? Защо у него не беше останала и капка смелост?...
(То пък кога ли я е имало.)
Някой беше ли го грижа къде е, какво прави, как се храни, защо се страхува? Имаше ли начин да избяга от себе си сега? Да стане отново предишният Ърнест, да започне да гради всичко отново? Защо нищо не се нареждаше? Кога започна да се руши? Кой беше моментът, в който изгуби контрол над себе си?

Ърнест отвори очи. Те блестяха от сдържани сълзи и отразяваха светлината от прозорците на кривото кафе.                                                                                                                 ...

четвъртък, 29 септември 2011 г.

те май хората...










Не мога да разбера загубих ли се, или забравих как да виждам в тъмното.  Не, че се плаша. Не много. Но истината напоследък е такава, че понякога трудно я различавам от  благородната лъжа.

Ама те май хората... постоянно се губят.

Предполагам всичко се дължи на факта, че ако една лъжа е наистина благородна, то тя, поне за мен, не се смята за лъжа. Да, колко в моя полза звучи това понякога.. (Не бих станала адвокат сама на себе си никога, това ще е най-трудното нещо за правене).

Друго, което вършат хората постоянно- пречат си. Ама не нарочно. И не е заради системата. Те просто си пречат да съществуват пълноценно. Едни на други, сами на себе си. Резултатът е един и същ- пълен хаос.  

Така искам някой да ме усети.( Да ме усети и да не се направи, че не ме е. Така е прекалено лесно.) Може би е защото аз сама никъде не се усещам. Това би ми било от помощ. Но не можем винаги да стоим на скалата и да чакаме чайките да ни спасят, нали? Редно е да се хвърлим в морето, да проверим студена ли е водата, как са мидите, можем ли да им помогнем с нещо... А аз все така отчаяно стоя. Трябваше много отдавна да скоча, но сега водата  е прекалено мътна.  Окъснях.

Интересно колко по-лесно щеше да бъде всичко, ако моите истини не бяха само мои. Нямаше да си ги пазя сама. Щеше да има кой да ме отменя все пак.

Знам ли, аз май се зареях много нависоко в мене си. Едни облаци, едни чудеса. Не гледам само там, където трябва да гледам. Ама като ми е тъмно и нищо не виждам... То е едно и също. 



понеделник, 19 септември 2011 г.

loud and clear




                                     So you know how much I need you
                                     But you never even see me, do you?

                                     And on and on
                                     From the moment I wake, to the moment I sleep
                                     I'll be waiting in line, just to see if you care, if you care...



Малко по-светли са сутрините напоследък. Вечерите са по- самотни, но се намират добри филми.
Мечтая си да завали сняг на рождения ми ден (!!), но това със сигурност няма да се случи- не и до следващия ледников период на земята. Дотогава смятам да си търся жилище из Антарктида.

И така. Минималната температура на 25 Септември... 12 градуса. Вероятност за валежи :
5%  За това пък облаци има колкото искаш. Тя и годината беше такава. Добре ,че денят е дълъг само 12 ч. и 3 мин. :д 

понеделник, 12 септември 2011 г.

Писмо № 3

В началото бе по-лесно. Сега трябва да се преобърна цялата, цялата, за да ти пиша. Трябва истински да се отключа, а знаеш, че не го умея. Като в галерия с лошо модерно изкуство- вярваш, че има някакъв смисъл, начин да го разбереш, но се отдръпваш назад и виждаш, че всъщност нищо няма. И е толкова лошо, че накрая съжаляваш, задето си го видял.

Но нищо друго не се случва. Гледам те, ти стоиш. Виждаш ли ме ,или не- това никога няма да разбера. Слушам една и съща песен непрестанно, ловя си детските мисли и си въобразявам, че ги пращам извън мен. Звукът на далечна китара ми напомня на теб.

Щях да ти пратя песента, ако не мразеше групата. Щях да те извикам, ако знаех ,че ще се обърнеш. Щях да се крия много, много по-добре от хората, ако не ме правеше така слаба. Нямаше са зъзна, ако в мен гореше надеждата, че ще се върнеш.

Напоследък много мечтая. Както никога. Това вероятно е хубаво, но ми се струва отчайващо безсмислено. По- плътно ми се струваше времето преди, по- истинско. Ах, така искам да ти кажа...

Та аз дори на страха си се смея. Смея се на всичко, което ме прави прекалено тъжна и объркана. Защитавам се така- от хората, от нещата, от мъглите наоколо. Блъскам се в някакви стени-  вече студени, безизразни. Не знам...Не знам защо се случва всичко. Опитвам да се хвана за себе си, да бъда себе си, но сигурно не опитвам достатъчно силно. Точно като лудите. Да, и те се смеят на всичко. Защото не знаят къде са. И така се спасяват.

Не виждам пътя си. Виждам твоя много по-ясно, вярвам в него безрезервно и не спирам да го преценявам в мислите си.  Моят, от своя страна, не разпознавам. Вероятно е много по-лесно да говориш, когато  те няма в центъра на събитията, но аз исках да съм там. Вече не съм сигурна. Далечно ми е, и ти си ми далечен. Ако преди време някой ми беше казал, че ще избягаш толкова надалеч, щях да се усмихна с много недоверчиви мисли. Но ето, сега е така.

Може би е истина. Може би любовта в мен вече не е твой проблем. Ти оставаш част от нея ,но няма причина да я възприемаш като своя. Най- много да ти досадя.

Някога не смятах, че е проблем, но сега така го виждам. Може би и ти го виждаш така. О, моля се да не го чувстваш по този начин, защото е наистина тъжно.

Трябва да вървя сега. Съжалявам, че ти пиша само тъжни писма, но аз и затова не ги пращам.: )

Far away from out of space- март.

вторник, 6 септември 2011 г.

Искам да викам толкова силно вътре в себе си. Искам да крещя със сила, която нямам и да освободя душата си от самата нея.

Толкова естествено ми се струва....

Да раздирам въздуха от викове и да ридая с глас като на изоставено дете.

Та аз съм изоставеното дете. Аз тичам из високите треви и се въртя в кръга на собствените си спомени. А малкото телце вече не издържа. Тревите го обгръщат, задушават го, мъчат го. Откъде дойдох... Как стигнах дотук... Къде изчезна ръката, която ме водеше...
Нали стоях там?!? Нали дори от тъмно нямах страх?!? Нали сънувах красотата в синьо?!? Нали имах жар?!?  Нали не виждах край...?!?

Паника.
Писък.
И пак тишина...

петък, 26 август 2011 г.

ммм...



Писмо № 2

Хей..!

Не съм сигурна , че прочете първото, което ти пратих...  И все пак. Това няма да изпратя. За нищо на света. Нито следващите. Не знам колко ще са. Нищо не изглежда ясно в момента. Единствено можем да сложим табелка  „твърде вероятно” на възможността да следиш всеки ред. Но защо би го правил, ако искаш да ме оставиш назад...

И така. Ще бъда малко като дакела, който живеел на село и  пращал писма до стопанина си в София  (помня, че и той се беше влюбил в една булонка и страдаше по нея, но това е съвсем неважно. ти не обичаш дакели). С малката разлика, че ти все още си на 15 минути пеша и 6 спирки с трамвая. Дакелът едвали би си правил труда да се учи да пише, ако беше на мое място. Хм..

Беше хубав ден, всички бяха хубави : )  Не, шегувам се. Няма да крада от Пратчет. Беше тъжен ден, всички ми се сториха по малко тъжни. Не ги попитах защо. Не бих искала и мен да ме питат вече. Изморих се да измислям неистински причини и да прикривам съществуващите. Не знам как е при теб.  Може би същото.

 Започнах да изнемощявам в опити да се придържам към реалността и да не потъвам в себе си. Ако прочета още 1500 страници и не запомня нито дума, а очите ме болят от садистичната лампа  с декоративна светлина, ще започна да пия мляко със захар преди лягане. Най-вероятно отново няма да заспя, но поне ще ми е по-сладко. Вече започнах да се облизвам. Ще го приложа довечера.

Сега ще ти разкажа. Ако беше до мен, щеше да ми се смееш много.  Ама наистина.
За първи път ми се случи докато се унасяхме в сън една лятна вечер. Лежахме на леглото и ти вече спеше, но аз отново бях загледала комините през прозореца. Тогава чух шума отвън. Спомних си как ме предупреждаваше за нощните звуци по централните улици. С пиянските псувни бях почти свикнала вече, но тази пищялка ми бъркаше в мозъка почти на подсъзнателно ниво. Така и не успях да я игнорирам.

Онзи ден го чух пак. И вчера също. Докато се борех с чаршафите за място в леглото, с тъжните си мисли, които ме докарваха до плач и с горещината, се сепнах от пискливия звук и започнах да разсъждавам върху него. Знаеш ли, невероятно е какви глупости измисля съзнанието на нещастния човек в най-самотните часове от денонощието. Нищо чудно, че почти винаги пиша след десет вечерта... Кого ли не обвиних в конспиративно промиване  мозъците на бедния български народ в 2:00 сутринта. Само да бяха прочели мислите ми в онзи момент... и руснаците, и американците, и извънземните с тях, щяха да се почувстват най-малкото поласкани от моето внимание. Но уви... Не бяха те. Беше новата фирма, която събира кофите за боклук. Не, че не бих заподозряла и тях в световен заговор, но  май книгите и филмите за него са ми дошли в повече. Пък ,като се замисля, и калинката на камионите на „Щрабаг” е прекалено миловидна.

Стига глупости сега. Пред теб съм изглеждала достатъчно заблудена и преди. Дори хиляди пъти.

Обичам те.
И ми липсваш.
 Сега ще го пиша колкото го чувствам, защото не ме четеш.
Всичко ще бъде наред.

ПП : Надявам се ти да нямаш проблемите със съня. Доста досадно е и би ти попречило да учиш сега.
                                                                                   
                                            From out of space-  Март.

понеделник, 22 август 2011 г.

...


Застивам.

последно застинах в очите ти
там дето вярвах че някога
от дъното ще бликне смелост
и стряха...
 не стряха
 подслон ще ми станеш
ще срешеш набързо косите ми
раздърпвани хиляди пъти
ще скриеш на топло нозете ми
тъй вехти от стръмните склонове
душата ми ти ще скрепиш
от хиляди бури прекършена.
ръцете ми- бледи е сухи
ще скриеш във шепите.

аз вярвах във смисъл
аз виждах в очите ти истина
крещях и отричах вината ти
не спирах да браня сърцето
което притисках в гърдите си
насила се тиках в ръцете им
пламенна, жарка, сама.


последно застинах в очите ти
и още съм там
сред нощно сияние -
последното сбогом на тъжния град.





четвъртък, 18 август 2011 г.

Happythankyoumoreplease



Прекалено дълго си отлагах писането за този филм. Не съм сигурна дали защото изчаквах да ми мине еуфорията-след- гледане ,  или защото не ми се стори достатъчно сериозен. Сега някой ще ме изяде, че си деля филмите на „такива” и „онакива”. Не, не го правя. Гледам всичко, но наистина имам предпочитания към по-тежките филми (справка-Dogville и Manderlay на Триер), които по никакъв начин обаче не ме отразяват като характер. Точно обратното. Но предполагам всеки има своите нетипичности.

 

 Не знам за какво повечето хора (особено пък жените) имат свой най-добър приятел. Заслужава си замислянето. Аз ,освен всичко друго, май я пазя близо до себе си и за солидно уравновесяване (нот ту би мистейкън фор „ограничение”).На моята тежка драма тя често отвръща с романтично-забавна и дори малко меланхолична идея. Да, точно идея, защото общуването чрез изкуство за мен си е  обмен да идеи и впечатления. Та.. идеята за този филм дойде от нея. И я обичам за това. ( :

  

 Happythankyoumoreplease е романтичен, вдъхновяващ, забавен, оптимистичен, въпросителен начин да прекараш 1 час и 40 минути   от живота си, които си преценил ,че така или иначе ще загубиш. В него има философия, но не прекалено, не досадно, не изцяло. Съществуват си и блудкавите моментчета и хепи ендът (как без него), обаче като цяло всичко радва окото.




 Историята се върти около група млади нюйоркчани, които обаче откриват, че макар и на 30, никой от тях не е открил истински себе си  и не е сбъднал мечтите си в големия град. Някои са изтощени от оптимизъм,  други се опитват да избягат от несигурността, а трети отчаяно търсят смисъла си и „своето нещо”, в което да се чувстват удовлетворени. Такива мити човешки въпроси в режисьорския дебют на Josh Raodnor, който добре познаваме от легендарния How I Met Your Mother. Да, той играе и режисира, но лично за мен отново  показа добре познатия Тед Мосби на екрана. Така де, аз съм склонна да вярвам, че може да играе и друго, но това май си е само мой проблем.

 

 Приятна изненада ми беше актрисата Zoe Kazan, която, признавам си, гледам за първи път в този ми живот. Бих я гледала с удоволствие в следващите и роли (и в следващите си животи). Надявам се да има такива, защото до колкото прочетох, тя си играе главно в театъра , освен че се изявява и като драматург. Може и на това да се дължат симпатиите ми към нея и все пак...



 Друго много пристрастяващо нещо в този филм е саунтракът. Няма да коментирам, копи-пейст-вам ви го и ви оставям да си го оценявате сами. Само ще кажа, че според мен точно това е впечатлило най-много бф-то , а тя разбира то музика, вEрвайте ми. : )))

 


1. My Friend and the Ink On His Fingers - Shout Out Louds
2. Phosphorescent Green - Friends of the Jitney with Katrina Lenk, Nyles Lannon, & Chris Phillips
3. Miss New York - The Brendan Hines
4. Please Remain Calm - Cloud Cult
5. When they Fight, They Fight - The Generationals
6. 40 Hours Ago - Jaymay
7. One May Die So Lonley - Jaymay
8. Never Die Daunted - Jaymay
9. Lullaby - Jaymay
10. Have To Tell You - Jaymay
11. Rock Scissors, Paper - Jaymay
12. All Souls - Jaymay
13. Thrown Out At Third - Blunt Mechanic
14. 1 & 1 - Jaymay
15. You Go Bangin' On (Remix) - The Go
16. Chemicals Collide - Cloud Cult
17. Arms Like Boulders - War On Drugs
18. The Story I Heard - Blind Pilot
19. Smile - Bear Lake
20. The World May Never Know - Dr. Dog
21. Waving At the Shore - Throw Me the Statue
22. Long Walk To Never - Jaymay
23. Sing Happy - Kate Mara


 

 

 Истината във филма за мен е една- нужно ти е само да осъзнаеш, че си щастлив, за да бъдеш наистина такъв. Това което нямаш (не притежаваш) е само условност и е само в главата ти , а истинското щастие те чака зад всеки ъгъл. Просто трябва да го прегърнеш и да му благодариш. (Което е , между другото,прозрение отново достигнато с помощта на таксиметров шофьор- тези хора в Ню Йорк явно се явяват като шамани, а не като обслужващ персонал :д)