Трудно
е да започнеш, когато си отвикнал да си изливаш всичко пред примигваща чертичка
на бял фон от няколко месеца насам. Освен ако в ситуацията няма алкохол, тогава
е в пъти по-лесно, даже спиране няма и после се червиш по академичните коридори.
И ми е
трудно вече да стоя превита на две за толкова дълго, че да загубя представа по
кое време на деня се развива действието. Да не знам сега ли се събуждам, или
след малко трябва да лягам, но за всеки случай очите ми да се затварят, а
особено причина за будуване да не същeствува. Оу, особено забавното идва в момента,
когато кръвта ти отвътре се моли да бъде раздвижена от нещоси/ някогоси/ тебеси,
обаче не- желанието и волята стачкуват и мързелът отдавна не е виждал такава
благодатна почва за развитие.
Предполагам, че когато отдадеш живота си на нещо конкретно, постепенно
започваш да се извиняваш пред себе си за неуспехите в други сфери от
животоразвитието. Като например:
-Нямам пари да си хвана парцалите и да замина
където ми видят очите, защото ми е омръзнало да стоя затворена, скована,
недоразбрана и така нататък...
Fuck it, без друго имам 300
пиеси за четене и два антични монолога за намиране, върху които да бачкам
следващия семестър. Истинският актьор
сам си сътворява житейско разнообразие и подхранва въображението си от нищото
дори.
Забележка: защо
нямам пари? защото ги изпих и изпуших през първите дни на ваканцията. Следователно:
Нищо хубаво не е вечно(или евтино) и повече никога няма да пия.
-Вероятно изглеждам
като Альонушка край езерото, отново в настроение „ никой не ме обича” и „аз не
съм за този грозен свят родена..” Естествено, глупости говоря, но добре се
прикривам- същински професионализъм от моя страна. Или още по-просто казано:
скука и самота в крайна фаза на едно място= любимото ми болестно състояние. Я
да не се затормозяваме с глупости. Fuck it, театърът преди
радините вълнения и това е то.
Ще си купя 3 кила зелени ябълки, каквито по
това време на годината няма и както е слънчево и студено едновременно, ще се
кача на Витоша да си ги изям сама. По-весело няма да ми стане, но може и да се
окаже по- полезно за изморената ми психика и вече развитата физика, която ако не натоварваш редовно, си като наркоман на
ментови бонбони. За два дни стоене между четири стени започваш да правиш салта
в прехода от кухнята към хола само и само да напомниш на мускулите, че още имаш
нужда от тях.
А сега един филм за Молиер, който или ще
приповдигне настроението, или ще удави творческото ми его в море от френска
драма.
