по петите на гениалното.

Ти нищо не виждаш, когато ме гледаш сякаш...

Аз не го умея до такова съвършенство това. Непримиримо ми е на душата, когато съм изрекла такива неща и не мога да остана само на думи. За това се правя, че не усещам безразличие, защото не ми се вярва, че може да е истина и си търся оправдания. Кажи едно „искам”. Кажи, ако трябва и „не искам”, но застани зад него, защото иначе натежава.

Нещо ми се изплъзва, когато се взирам надълбоко. Може би съм замъглена от самотата на ежедневието си, а може и да няма какво да се види.Но аз все откривам нещичко за себе си, което не мога да заключа в рамка, да облека в име и е толковабезкрайнотрудно да го задържа, че все едно преливам от пусто в празно. Няма опит. Искам да не обръщам гръб на хората и да се опитвам да избягам от дfсега с тях, когато усетя как гледам през сълзи.Иска ми се да можеше да срещна  твоя поглед с разбиране тогава.

Струва ми се, че има нещо ужасно съвместимо в двете ни празноти- и твоята арогантност и  моята самозаблуда плуват в една и съща абсурдна каша. Както когато дълго време няма вода, а после я пуснат. Ама тя  е ръждива...ама ние и се радваме.

Не искам да превеждам думите си на друг език, за да можеш да ги разбираш. И бръщолевя на себе си без да си давам сметка, че това, което правя, е чиста загуба на време и нищо повече от начин да се разсейвам от насъбрано напрежение. Красивото на студа идва само когато съвсем измръзнеш и се прибереш на топло, нали?

Правя си по безброй самоубийства всеки ден. Докато пресичам улицата обикновено не се пазя.. Ама никога. 

"I desire the things that will destroy me in the end."
или по български казано : Човек каквото си обича, от него си умира.

Предполагам, че няма значение колко пъти си слагам ръката на котлона- за моето съзнание е все едно за първи път и така всяка грешка се повтаря отново и отново в продължение на години. Просто съм се научила да си ги прикривам по- умело, ако не друго, то само това може да направи един човек с отклонения. Странно е някак защо в началото на всяка грешка ми се струва, че краят ще е различен, но накрая се оказва, че съм далеч от истината. Не, че съм далеч де. Истината даже не е по средата, ами съм я подминала някъде в бурята от "преживяваници".

  Посягайки с ръка към теб имам смелостта на безплътна вещ, но веднъж погледна ли в очите ти, заливащи ме с укор и прегради, вече  ми се струва, че не мога да се погледна сама в огледалото. Тогава ръката ми се отдръпва рязко, а кълбото изтича между дъските на (пода примерно). А не мога да закрия слънцето с ръце, така че да не ми блести в очите. Това съм го опитвала, не дваж , ами триж вече. И се пазя с всички сили. И тебе пазя- надявам се оценяваш това. Та ти никога нищо не оценяваш... 


Предлагам повече да не си коментирам грешките.
 Чувствам се на дъното в почти всяко едно отношение от ежедневните. Чувам смехове в главата си дори когато си лягам вечер, безпомощна искам да отпусна ръцете си във въздуха, цитират ми се тъжните умозаключения на Кафка (не ми се чете Станиславски), да потопя лицето си в студена вода ми е необходимо минимум по 3 пъти на ден, не искам да се пазя от студа, искам да пуша цигари- не искам да умират от тях и да ги изгълтвам докато те изгълтват всичките ми пари. Когато закривам очите си с ръце, не е от умора, а от възмущение и срам- така ги използвам като черна завеса.  Чудя се ще мога ли да прекося коридора без чифт разочаровани очи да ме изгледат така, сякаш съм обърнала тенджерата с вечерята на 10 сирачета. А пък други очи да ме гледат като прозрачна.

  Прозрачна се чувствам! Пред тебе съм само на прах и трохи. Опасно ми е всяко подухване и движение на въздуха, защото не знам на колко места ще се разпръсна и къде ще се озова след поредното ти издишване. 


Един тъжен ден за човека, но обикновен ден за човечеството.

Винаги първо започвам от вените

твоите, моите

виждам как тече кръвта и се блъска в стените им

изпъкват извън кожата,

за да сторят път на тънките кости.

Костите обикновено стоят кухи

и в тях се чува само ехо

или грохот  и е интензивно тъмно-

нещо като малък макет на съзнанието.

                             

Спираш въздуха ми с твоя

и вместо да отива нагоре, твоят го завлича

като мъртво течение.

Толкова прах съм оставила в тебе, че вече

започва да ти личи, както на дете,

изпуснало се от ръката на майка си.

Виждам как трепери долната устна,

после горната и се сливат само за секунда

да преглътнат неизказаното с думи.

Един жест на милост

 към мен е мълчанието.

Не мога да измия погледа ти със сълзите

които не виждаш, нито с топлината на гласа си.

Ще останат безмълвни косите

при допира с гладката кожа.

Така ще отмерват дължината на паузите

в които вече само се движим

без да говорим за смисъла.

Студено  е в собствената ми стая

А най-тъжното е, че дори да бях с теб тук

Пак щеше да е твърде студено.

Мислех си, че мога да направя нещо. Провалих се.

Не мога нищо да направя.

И съжалявам.

Толкова много,

че чак ми се насълзяват очите от яд

и не мога да спра да го мисля-

от това ми става още по-мъгляво.

Не знам нормално ли е, не е ли нормално.

Провал след провал,

след провал

всеки следващ път,

в който се опитам да намеря мир.

Не знам как да запълня глупавото място вече.

Със същата частичка, с различна, с подобрена, с намерена

Не-ста-ва!

Ядосана ли съм, разочарована ли съм,

плаче ли ми се, радвам ли ти се, мога ли да те гледам,

не мога ли, изнервена ли съм, скучно ли ми е,  сбърках ли се

???

=

20:44

Чува се абсолютно всичко, когато си сам.

 Чувам как съседката изключва компютъра си, как някакви съвременни партизани се мотаят из дърветата зад блока и издават странни звучи в израз на щастие.

 20:46. Така звучи булевардът, когато се заслушаш и имаш време да му обърнеш внимание. Досега рядко имах.

 Такъв звук издават колите на обикновените хора, когато се прибират от работа вечер.

 Така скимти кучето на съседите, когато са го оставили само. И продължава докато не заспя, или докато те не се върнат. Изключително упорито куче, което винаги има надежда.

 Така жужат щурците, ако излезеш на балкона, за да ги слушаш. Не спра ли музиката, няма да ги чуя за нищо на света.

 Така плаче малкото детенце на съседите, когато не иска да се прибира всяка вечер. И държи пръчка, защото обича да си играе с пръчки повече от всичко друго.

 Този звук се чува, когато живееш на втория етаж и някой си пусне водата в тоалетната от по-горен етаж. Сутрин се чува по- често.

 Така лаят пък малките кучета на дебелите възрастни жени в квартала, ако нещо ги подразни и го приемат твърде лично.

 Нищо не се чува, когато си мърдам нервно пръстите на крака, защото съм несъзнателно изнервена постоянно, заради изпита в събота. С който не свършва света. И все пак е нещо важно, за което се готвя от месеци.

 Това се чува, когато някой полива балконските си цветя и водата капе върху нашия навес.

 Звуците се редуват от време на време.

Аквариум

 Чувството е като да виждаш всичко и да си обречен да не правиш нищо. Такъв би бил живота в една стъклена кутия с 4 еднакви стени и много „разнообразие” между тях.

     Все едно мазъкът ми съм се опитва да си прави номера. Един ден си казва:  „ Нищо от това няма смисъл” , а в друг ден е безкрайно самонадеян и сякаш ще се самовзриви или ще падне от ръба на аквариума. Интересно как по средата стои само мързелът ми и зверското притеснение- ще бъде или не.

   И Гинка Станчева... Така разказва за Кан, за ролите, за театъра... но сега рекламира прах за пране. Какво пък. Нали пак играе? Нали и наопъки пак си човек и , дори малко променен, пак си оставаш влюбен в това, което правиш. Или което ти е отредила съдбата. Със сигурност губиш вяра. По някой път мисълта, че ще промениш нещо , някого, всичкото... тя избледнява на фона на глада. Не на фона на физическия глад, но на фона на глада за красота и борбата да вършиш онова, за което си жертвал всичко. Аз не се съмнявам, че съвсем в началото всички са били като нас. Тоест като малката част от нас, която иска да лети нависоко, а не само да се носи по течението с мисълта, че е „осигурена”  (каквото и да значи да си осигурен в наши дни). Не са търсели спокойствие, а динамика, промяна, начин да запалят искрата. Сега обаче те не са доволни... личи си, че не са. Не знам дали защото са предали амбициите си, защото не са ги осъществили. Но и те не са вече „живи”, както преди.

  

  Някой попитал ли е поне един от издъхващите ни творци „ постигнахте ли съвършенството? ” Най- много искам да знам дали са се превърнали в това, което са желали да бъдат. Повечето от тях дори не са завършили глупавия институт, но са гледали право към късмета си, в очакване някой ден да им се усмихне. Доста вятърничаво занимание за невъоръжено око на страничен наблюдател, може би за това все ги наричат донкихотовци.

Фотев: 

 Аз само зная със какви усилия

живея - и се смея, смея, смея...

Живея - и се смея, смея аз.

- Защо плачеш, Санчо?

- Как да не плача, господарю. Насреща ни е хиляда

и първата вятърна мелница.

Въпросът е, че на все-още-бебешките 18 години няма как да прецениш, ще ли се побъркаш на 10-тата вятърна мелница, или ще стоиш на своето без да се отказваш цял живот. Но това е сякаш също толкова глупаво колкото да се притесняваш: Когато изляза навън, ще ме блъсне ли кола на пътя, или ще ми мине черна котка път и после ще падна с колелото от мост? Съвсем пък е детинско да се плашиш от всичко ново, което те връхлита, да не говорим колко е параноично на фона на това, което правят останалите млади хора на другите краища на света. Аз съм сигурна, че съм съвсем малко разглезена и много по български предпазлива. Още по сигурна съм, че не го искам цялото това в себе си. И го изплюваме от аквариума.

These Waters

Местата, които не мога да запълня с теб

са онези  без пулс

и ако в тях имаше от онзи

тих, остатъчен звук на гласа

от топлата светлина на вечерта

в която се давят поети и нощни пеперуди

или от тишината на комините

където никой не живее

щях да спра да търся нагоре

начин да избягам от многото „искам”

в далечна сивота се ронят думите

не намират пространство за себе си

и стават на остатъци

от тях вече никой не желае

да захранва тялото си

защото вижда как много тежат на душата

сега съм нищото, паузите

погледите  без адрес

които залепяш на тавана вечер

и съм само на светло

за да не стана на грешка.

-------хоризонт

  

   

Има нещо наистина  антично-трагично това да се завърнеш от море с половината си (вече бивши) съученици и първите неща, които извадиш да са :

    

    празен фотоапарат, които не е заснел никого

    все още мократа тениска на най-добрия ти приятел

    „физика на тъгата”

     портмоне с Мики Маус,  пълно с пари, които не са ми били нужни и много пясък

     балните обувки с висок ток, които също не са били нужни

     четка за зъби (оранжева)

  

  Освен това още съм изгоряла като мусака почти навсякъде, което прави дразнението почти непоносимо, имайки предвид, че болката е сладка, тъй като едвали ще видя друго море това лято. Не знам дали повече се тормозя от факта, че завършихме, или по- скоро не мога да си простя изпускането на последните 5 години с такава лекота. И петте дни бяха като петте години. Като миг.( клишета и още мога да наблъскам, ама не искам)

  Сега пък ми се доядоха толумбички. Не знам откога не бях яла такива, но явно е било още един белег за проспиване на детството. Когато търсиш нещо, нищо не намираш. Нещо като положението с моя комедиен монолог.  По точно- с цялостното ми решение какво да правя с обърканите си представи за бъдещето и техният неизбежен сблъсък с реалността. Един епизод на живота, които при мен се поразтегли в няколко серии, завършващи с краен обрат.

   Ам, цялата работа беше, че си търсех чорапите в сака, който нямам никакво намерение да разопаковам засега. Защото в С. е дяволски студено откъм време и хора и всичко е размисли. Изляза ли от града, всичко вече е само там. Там е своодно, там е без мисли. И няма хубава храна, но бих заплатила с глада си за емоциите, които изпитвам. Предполагам, всеки иска да се махне от своя град, защото го задушава (лятото в С. е също така особено много задушно!) Аз искам да се махна, защото не ми позволява да чувствам. Затваря ме в тесни пространства, моделира ме по своя калъп, вкарва ме в безкрайни коловози. Рутина. Страх ме е от нея, за това я мразя.

  

  От друга страна се научих да говоря повече със себе си. Защото все повече имам чувството, че никой не ме чува. Не, че не може...не иска. Най-много боли..когато имаш глас и нямаш път към другите. Или когато гласът ти е съвсем тих (както е моят) и не си правиш труда да попиташ, защото знаеш, че няма да ти бъде отговорено. И така говориш сам със себе си за известно време докато не ти втръсне от тебе. Една доста предъвквана теория за себелюбието, красотата на това да  си самотен, гордост и предразсъдъци. Lovely as you are>

 Тук имам толкова много фобии, че си ги обичам всичките. 

 Фобия от земетресения, фобия от изоставяне, фобия от провал, фобия от самота, фобия от студеното, фобия от топлото, фобия от мъжете, фобия от влюбването в мъжете, фобия от маслини, фобия от университети, фобия от академии, фобия от родителско разочарование, фобия от манията ми по огледала,

 фобия от истини.

 Режа съзнанието си като масло. На тънки филийки. И бързо го затварям, че да не излезе нещо друго, от което да имам фобия.

  

бездомно

Стига да можех, всичко бих изплакала на теб. Аз май само това правех, а?

Ти стоеше. Просто стоеше там и изпълваше стаята със себе си. Изпълваше и мен. Без нищо да казваш. Така искам да има сега някой, който просто да стои. Без да ме успокоява, без да философства, да ми споделя тайните на живота си, без да ме кара да се чувства нужна и обичана. Не искам това. Искам просто някой да бъде. Не до мен, не да ме гледа отвисоко. А да бъде вътре в мен, застинал и тръпнещ. Само като се сетя колко те мразех тогава. Сега мечтая да го усетя пак.

 Но това си отиде. Както само хората могат да си отидат. И за това ми се плаче също, крещи ми се за това. Един безкраен монолог от кратки изречения с еднавъв строеж- безвреден, лаконичен, банален, строг, суховат, скучен за читателя.

 Само стой

Ако стоиш аз ще те страдам

Ще поглъщам мъката от очите ти

Ще се губя в мрака на отчаянието ти

Ще се моля за душата ти

За моята ще се моля

Без да вярвам истински

Никога не съм, защото съм сама

Безплодна, неприличаща на теб

С наслоена, засъхнала тъга

 А все едно нищо не ме мори. Не се чувствам... не се чувствам никаква. Ни твоя, ни негова, ни своя. Един много велик човек казваше, че си най-нещастен, когато не си от себе си. Той вече отдавна не го казва, но на мен още ми остава сухият вкус в устата. Какво му е истинското име на съществуването?

 Никога не те слушах. Било ли е грешно, не знам, обаче сега помня повече неща, отколкото мога да понеса. Тогава беше важно само спасението. Аз намирах спасение за себе си в плача на фона на твоята тишина. Един изоставен миг. Дишам тежко, слухът ми е във времето, желанията- без адрес.

Устойчивият мирис на страха ще ме побърка.