петък, 25 юли 2014 г.



Ще го напиша , защото. Не знам какво може да стане, ако не го напиша.

Опитвам се да намеря причина за всички неща, от първата до последната реплика, от обидата до похвалата. За това не мога да открия обяснение. Тоест за него.

Не знам дали някой някога се е чувствал така, сякаш в живота му е бил извънземен човек. Не точно извънземен де, да е бил по- скоро неземен. И да не можеш да го прескочиш като камък на пътя. Просто колкото и да се опитваш, си го носиш със себе си и то ти тежи, не те оставя. Обичаш си го, сам си го слагаш в торбата, щом падне. И накрая никой не ти е виновен.
Да, никой не им е виновен на тях. Че не обичат него и нея и че си задават най- мъчителните въпроси на света, и че се въртят в кръг от години. В моя случай само от няколко.

 Отиваш на място. Имаш предчувствие, че нещо ще стане. Абе какво прадчувствие, направо знаеш, че не мине, въпреки че никога не сте се засичали тук преди, дори не сте ходили заедно тук. И..краят идва. Той идва. И е с нея.
 Опитваш се да прекосиш площада, сякаш никога не си ги виждала. Така е най- лесно. Иначе тя се дразни от самото ми съществуване, без да съм и казала нищо никога. И е неловко, даже на мен не ми е приятно. Обаче ти пада чадъра от чантата, човече... И едно малко момченце на 3 и половина ти го подава от земята....Това бебе го познавам. И съм го хранила в устата с банан, когато е било на годинка и половина. Ако не е племенника му, да умра на площада права.

 И така се почувствах излишна. Те бяха тримата, а аз бях една. Най- ненужната мравка в мравуняка. Но защо се разревах? Защото някой друг стоеше на мястото ми. Там бях аз преди две години. Това беше този. А детето му беше племенник и аз го хранех с банан. Исках да го изкрещя на всички на улицата, за да го знаят, защото наистина беше така. А сега не беше за вярване. Кой ще ми повярва, че това е моето място там? Че този човек ме обичаше и че бебето плачеше от мен. А тази дори не подозирахме, че съществува.
 Хора... наистина беше моето място това...Не знам какво става. Започвам да давам накъсо и се вцепенявам. Защо никой не ми вярва...Мамка му, наистина ли няма никакво значение?
 Аз този мъж още го обичам.
 Ебаси.
 Признала съм си го, сега трябва да го гледам и как живее ли? Ебаси, наистина!
 Искам да избягам в такива моменти! Искам да беше заминал и да не се беше връщал никога. Не искам да е щастлив с нея. Никога не съм казвала такова лошо нещо за човек. Но той за това остана все пак. За да е с нея, иначе нямаше да е още тук...
А от мен замина.
А аз защо останах?
Заради него или заради себе си?
Или просто исках да съм на другия край на света?..