Винаги първо започвам от вените

твоите, моите

виждам как тече кръвта и се блъска в стените им

изпъкват извън кожата,

за да сторят път на тънките кости.

Костите обикновено стоят кухи

и в тях се чува само ехо

или грохот  и е интензивно тъмно-

нещо като малък макет на съзнанието.

                             

Спираш въздуха ми с твоя

и вместо да отива нагоре, твоят го завлича

като мъртво течение.

Толкова прах съм оставила в тебе, че вече

започва да ти личи, както на дете,

изпуснало се от ръката на майка си.

Виждам как трепери долната устна,

после горната и се сливат само за секунда

да преглътнат неизказаното с думи.

Един жест на милост

 към мен е мълчанието.

Не мога да измия погледа ти със сълзите

които не виждаш, нито с топлината на гласа си.

Ще останат безмълвни косите

при допира с гладката кожа.

Така ще отмерват дължината на паузите

в които вече само се движим

без да говорим за смисъла.

Студено  е в собствената ми стая

А най-тъжното е, че дори да бях с теб тук

Пак щеше да е твърде студено.