Greed is on the lady
It's on the bone
Greed is on the lady, oh
It's time to fall

Naked on the bedroom
We died alone
Breathing on my baby, oh
It's not my fault

It's not the money
It's not her fault
Naked on the bedroom oh
I should've known

Oh my baby
I've been a fool
Now the sound of loving
Is old and somehow gone

Who said not to leave?
Never known a boy to be so mean.
Another soul lost in love
Holding on and on

Oh she lusts on me
Not enough to last on love
Oh greet got to me
Holding on and on

It's on the bottle
It's on the cone
Greed is in the waiting, oh
Waiting to fall

Waiting in the bedroom
I die alone
Waiting on my baby, oh
It's not my fault

It's not the honey
She's on her knees
Naked in the bedroom, oh
I should've known

Oh my baby
I've been a fool
Now the sound of loving
Is old and somehow gone

Who said not to leave?
Never known a boy to be so mean.
Another soul lost in love
Holding on and on

Oh she lusts on me
Not enough to last on love
Oh greet got to me
Holding on and on

 Не го разбирам като истина и неистина
 Като притежание
 А като низ от моменти
 Тъжното е същото като грозното
 изпитваш го, за да престанеш да болиш като отсечен клон
 Някак си не го определям за себе си, защото знам, че няма точна дефиниция.
 Влудява ме без да го консумирам
 И ако не го разбираш,
 значи не живееш моя свят
 Далеч не значи недостижимо
и сега не е веднага
 Едно красиво искам е причината
 И ако не го разбираш, значи искаш да ме убиеш.
 
 Мамка му, обичам те.
 Казвала съм го на хиляди хора
 ще го кажа и на теб, защото
 е част от самотата ми.
 И не е , че не искам да съм сама.
 И не е , че искам да съм с някого.
 Прави те жаден и побърква всяка гънка в мозъка
 но е мое решение.

 Ненавиждам как ме гледаш с укорение.
 Мразя всичките ти тайни желания, разбираш ли?
 Разбираш ли?.. Моля те разбери.

 Късно е за повече. Нямам време за слушане
 а ти май нямаш време за разбиране.
 Мъча, както мъчех преди
 Казвам, каквото мислех и тогава
 тогава защо те боли толкова?

 Аз не съм сляпа за болката, сляпа съм за вината.

За новите крави на стар глас

След значително преосмисляне на жизнения ми статус и Someone like you за 50-ти път, осъзнавам, че няма стари и нови крави. Единственото сигурно е, че кравите са глупави, а биволите нямат ценностна система.

(  Продължавам да си повтарям, че съм си самодостатъчна и това сякаш помага, но в същото време: защо толкова много ми се пуши?)

 Мислех си, че съм непукист- крава. Тоест- дори той да си намери друга крава, не би следвало да ми пука, защото все пак само спим заедно и си говорим за вселената, и ядем таратор в 5 сутринта. Какво толкова лошо има.. другите крави също са хора. Той определено не си струва времето и усилията, но сме свободни да правим секс и със скапани мъже, нали?

  

 Да, обаче не. Чувствам се глупаво. И се ядосвам, че толкова се старая да си подобря самооценката,а в крайно сметка събитията не ме водят натам.

Хайде просто да си представим, че това не се беше случвало. Да видим как щях да си живуркам доволно, ако единият бивол не ми беше казал за завоеванията на другия (изобщо не коментирам подбудите на първия, чудно защо на него съм му по-ядосана в момента). Всичко щеше да е perfectly fine, със сигурност щях да имам едно наум. Защото все пак е наивно да си мислиш, че когато мъж, с когото просто спите заедно, отиде на море, ще седи на плажа по цял ден и ще си ляга в 8 с мисълта за теб.(доста скапано изречение съчиних, няма значение). И все пак...

 Всичко щеше да е окей, ако не беше влязло през ухото ми, стигнало да главния мозък и не го бях хвърлила в графата „скапаните случки в скапания ми живот”. Или не, по– скоро е в графа Great expectations. Защо го правя бе, ало?

  По договор обаче нямаме нарушение. Но губещата старан в делото ,определено, отново съм аз- честито!

  

  Оставям това настрана, както казват умните, еманципирани жени. Ще се заема с правене на неща, които обичам  и които ме правят щастлива. Болезнено-банално звучи, но така си го усещам.(служи за правило и оправдание понякога: усещам го- получава се, не го усещам- мога да се лиша от него.)

  Щях да напиша нещо ново, ако се окажеше наложително. Не се оказа.

  Да живееш от смеха на другите хора е изморително и без възвръщаемост- това да  се запише в графата "непозитивна психология". От тази графа някой ден ще издам бест селър за нещастници и пияни артисти.

  Цялостно се чувствам като безполезна сдъвкана хартийка, или по- точно като отрязан среден пръст. Двете в комбинация правят някакъв вид непреодолима лятна депресия, породена от бездействието на неработния режим, в който няма нито репетиции, нито алтернатива за такива. А може би и чисто женското мрънкане "защо съм прелъстена и изоставена"...безкрайно редовно ми е.
  В такива моменти си казвам "Боже, добре, че има политика". В напечени ситуации, каквито сътвориха нашите управляващи, имаш поводи за това да не мислиш за себе си и, озъртайки се наоколо, да разпознаеш лицата на хора, по- нещастни от теб. Днешният ми най-ярък образ е човек, който спи върху 4 кашона , заобиколен от 7 кофи за боклук, който буквално преливат върху него. Сега вече изречението "България е най-бедната страна в Европа" , написано в чуждестранните медии, ми се заформя като болезнена истина, не толкова като обида. Защото, нека си признаем, на всеки му става първо обидно от тия статистики. И в следващия момент излизаш на улицата и усещаш една енергия... която не мога да определя като напълно негативна, агресивна, пасивна, положителна или отрицателна. Само знам, че не е като моята. А моята енергия е енергията на болен човек. Такъв, който поглъща цялата гадост около себе си и я концентрира, така че да му стане мъчно от безизходица и за това излиза. Слива се с масата и ходи, дишайки болно, но с бодра крачка.

   Та исках само да подчертая, че не е справедливо да си съвсем самотен и то не само на Коледа, ами във всички ваканционни времена, навсякъде по света.
 Една говореща песен, след която няма смисъл от повече редове...

   


 
 

ти знеш

ненавиждам самотата си

прости ми за това

за себе си

за мойто „да”на улицата

така съжалявам, а не знам

как да го напиша, защото

...

Не мога като теб.

               

Аз мога да го изиграя

имам смелост

 и с очи да ти го изиграя

на улицата

на  горещ  асфалт

под  лампата

на дъжд, на сняг, на вятър

на сцена

и с думите на друг мога да ти го изиграя

но ти не ме разбираш и така

иинакиникак

а е толкова голямо това

прости ми

 че вече грозно ме влече надолу

ти не искаш вече да ме гледаш

на никакви асфалти

дървени

каменни

временни конструкции

защото знаеш-

те са твърде крехки.

горе не е вечно нищо

за мъничко и си отивам

така ли бях го казала?

аз не исках

аз сега съм толкова сама

че всеки ред

започва с аз

Отнема ми известно време да разбера какви ги върша по дяволите...

Едни такива усилия..на предела на всичко. И на желанието и на усещането и всичко става токова първично, че накрая се изгубвам в това откъде започнах и докъде стигнах. И смисълът на търсенето ми се изгуби вече.

И тази отвратителна песен, която ме преследва навсякъде, ОСОБЕНО  щом направя някоя простотия. Все едно за да ме накара да съжалявам за това, която съм направила. Ама такситата не са ми виновни и хората също не са ми виновни. Аз сама съм си виновна за това, че отблъсквам хората от себе си и ги плаша всячески. Просто няма накъв човек, който да ме издържи повече от 4 часа вечер на по две-три бири. Не съществува такъв. И не мога да продължа да си затварям очите и да обвинявам обстоятелства, да си измислям пречки.  Накрая винаги е шибанонеловко. Нямам какво да кажа, как да се защитя. Даже не ми идва наум с какво да се оправдая. Просто ще започна да си забранявам някакви неща, иначе няма оправия.

Шшшшшшшшшшшшит! Псува ми се като каруцар без задръжки и толкоз.

Докосна ли се до нещо, то веднага се разпада. И Уиндоус  даже така ме посреща, както си трябва. Само „дъм”- имате някаква грешка.” Дъм”- тук нещо не е наред. Ами , добре, хубаво, немога ли да продължа да си живея с грешките без да ми се напомня всеки шибан път, в който си отворя нов прозорец!

  Трудно е да започнеш, когато си отвикнал да си изливаш всичко пред примигваща чертичка на бял фон от няколко месеца насам. Освен ако в ситуацията няма алкохол, тогава е в пъти по-лесно, даже спиране няма и после се червиш по академичните коридори.

  И ми е трудно вече да стоя превита на две за толкова дълго, че да загубя представа по кое време на деня се развива действието. Да не знам сега ли се събуждам, или след малко трябва да лягам, но за всеки случай очите ми да се затварят, а особено причина за будуване да не същeствува. Оу, особено забавното идва в момента, когато кръвта ти отвътре се моли да бъде раздвижена от нещоси/ някогоси/ тебеси, обаче не- желанието и волята стачкуват и мързелът отдавна не е виждал такава благодатна почва за развитие.

  Предполагам, че когато отдадеш  живота си на нещо конкретно, постепенно започваш да се извиняваш пред себе си за неуспехите в други сфери от животоразвитието. Като например:   

 -Нямам пари да си хвана парцалите и да замина където ми видят очите, защото ми е омръзнало да стоя затворена, скована, недоразбрана и така нататък... Fuck it, без друго имам 300 пиеси за четене и два антични монолога за намиране, върху които да бачкам следващия семестър.  Истинският актьор сам си сътворява житейско разнообразие и подхранва въображението си от нищото дори.

Забележка: защо нямам пари? защото ги изпих и изпуших през първите дни на ваканцията. Следователно: Нищо хубаво не е вечно(или евтино) и повече никога няма да пия.

-Вероятно изглеждам като Альонушка край езерото, отново в настроение „ никой не ме обича” и „аз не съм за този грозен свят родена..” Естествено, глупости говоря, но добре се прикривам- същински професионализъм от моя страна. Или още по-просто казано: скука и самота в крайна фаза на едно място= любимото ми болестно състояние. Я да не се затормозяваме с глупости. Fuck it, театърът преди радините вълнения и това е то.

 Ще си купя 3 кила зелени ябълки, каквито по това време на годината няма и както е слънчево и студено едновременно, ще се кача на Витоша да си ги изям сама. По-весело няма да ми стане, но може и да се окаже по- полезно за изморената ми психика и вече развитата физика, която  ако не натоварваш редовно, си като наркоман на ментови бонбони. За два дни стоене между четири стени започваш да правиш салта в прехода от кухнята към хола само и само да напомниш на мускулите, че още имаш нужда от тях.

  А сега един филм за Молиер, който или ще приповдигне настроението, или ще удави творческото ми его в море от френска драма.