PM

    

 Има едно явление. Нарича се самоизмама. Напоследък съм дъбоко убедена, че се превръща в масова практика.

   Склонни сме да се „самоизлъжем” по най- достойния и добронамерен начин, за да си повярваме, че в живота ни има смисъл. Малки лъжи, всеки ден, безобидни и същевременно невероятно крехки. Лъжем се за желанията си, за отношенията, за начина, по които възприемаме околните, за живота ни извън самите нас. И благодарение на тези лъжи оцеляваме в един безкрайно студен и чудовищен свят, който с всеки изминал ден все по-често ни повтаря, че не си струва.

 Жестоки са тези лъжи. Защото когато осъзнаеш, че са станали прекалено много, сякаш  си се качил на върха на виенското колело и си погледнал надолу. Чувството е все едно ще си изповръщаш червата и ще се метнеш с главата надолу едновременно. И все пак разумът ти те спира да направиш което и да било от двете(или по-скоро второто). Въпрос на жестока ирония е ,че  колкото по- голям ставаш, толкова повече лъжи си блъскаш в главата, оставяйки истината в толкова заден план, че забравяш каква е била. Единственото  по- недостойно от това да лъжеш човек в очите е, сигурно , да живееш непрестанно със съзнанието за собствените си самовнушения. Сега, за да се покажа в светлината на пълно самоотрицание, а не само на жесток хулител-философ, ще смея да си препиша гореспоменатите грехове. Преди два дни аз осъзнах, че може би за доста неща се лъжа.

  Лъжа се, че не съм забравена, а преоткрита. Лъжа се, че съм била обичана, а не изгубена. Лъжа се, че причините не са били в мен, а във времето. Наричала съм го неподходящо, а то е било неизбежно. Лъжа се, че дишам както преди, а вече въздухът е съвсем друг. Лъжа се, че не прекрачвам границата. Че приемам станалото.

  А не го приемам. Мразя го, защото съм залутана в него. Не мога да го понасям, заради това, което съм загубила и това, което продължавам да губя, и фактът, че не виждам никога светлината в края на тунела. Дори не знам дали съм в правилната посока, или ще се въртя все така безкрайно дълго- стотици хиляди часове на саморазяждане и затваряне на очи, стискане на зъби.  

  Заблуждавам себе си, за да изглеждам достатъчно достойна пред собствения си поглед. Там е плашещото. Когато осъзнаеш, че дори за себелюбивото си съзнание си прегрешил твърде много. Макар идругите да вярват на собствените си лъжи, ти пак оставаш малък.  Хладнокръвен, но все пак малък.

    

  Възможно е аз да съм някакъв феномен в психологическо отношение. Възможно е  и  да си приписвам неща, от които не разбирам нищо, но така или иначе- уверена съм, че в нещата ,които пиша има и късче истина. Което обаче не съм откъснала, за да го хиперболизирам и да нанасям трайни внушения на когото и да било. Ще да е ужасно нечестно.

  Тази вечер, като никога, съм в сравнително „веселко” среднощно настроение и все пак се чувствам  призована да напиша какво ми е било в главата през последните дни. От чист егоизъм- смятам, че ще ми натежи, ако не го. : )

Заглавие

  Часът беше малко след два сутринта, когато вратата на бара се отвори за новия посетител. Сойър никога преди това не беше посещавал такива места, още по- малко пробита дупка като тази. Огледа се объркан, после седна да бара и продължи да се озърта. Търсеше някой който да му помогне да се изгуби.  Но повече искаше някой да му помогне да се намери. Но тази задача от много време му се струваше по-скоро като causa perduta, за това се надяваше на алтернативно решение.

    

   В същото време на барманът никак не му се занимаваше със скапаните житиета на клиентите. Никога не казваха нищо различно. Дори думите им се повтаряха, сякаш бяха наблъскани с клишета от едни и същи телевизионни предавания и сериали и през целия си живот бяха заучили да повтарят точно 4-5 реплики, подходящи да опишат душевното им състояние във всяка ситуация.

  

   А може би не беше така. Може би просто му беше писнало от капещия таван, зловонията на съседния ресторант, цигарения дим, от който дори вкъщи не можеше да се отърве, както и от досадните викове на пияни старчоци, които всяка вечер сядаха в единия ъгъл и понякога не си отиваха до сутринта. Отдавна искаше да поправи това място, тоя вкиснат хамбар, който с всеки изминал ден все повече го правеше свой роб.  Искаше да ремонтира пространството, да поправи счупената вентилация, да освежи интериора, да му двъхне характер, живот. В същото време отникъде не падаха пари. И така в продължение на 9 години всяка вечер той си пожелаваше да промени нещо. Но това така и не се случваше...

  

   По едно време Сойър го забелаза да рови зад бара и реши, че е попаднал на точния човек.

            -Едно голямо уиски. Без лед. Мерси.

   

    Барманът се сепна , изправи се и загледа за кратко чудатия индивид. Стори му се доста нахален, но все пак трябваше да си свърши работата като с всеки друг клиент. Постави чашата на плота, сипа му 100гр., гарнира със салфетка и бутна купичката с фъстъци към поредната странна птица за вечерта. Захвана се пак за своята работа, а Сойър не спираше да го наблюдава.

   Това продължи до изпиването на второто голямо уиски. После Сойър не издържа на напрежението, свали каскета си, разроши коса и се впусна в монотонни обяснения.

              

             ─  Прощавай, че така, ама... Нали разбираш? Загубих се.

   

         Барманът, който все пак имаше чувства за хумор, реши да не издребнява и подхвана:

              

              ─ Аз всичко разбирам, мъжки, обаче аз не съм фея- кръстница, нито съм от Пътна полиция, за да ти вадя думите насила от устата. Пред мене схемата е като пред Господ-  не съм те питал, обаче ти си плямпаш и ,естествено, се очаква аз да те слушам и разбирам. Така че- давай- не се пести.

  

         Барманът се усмихна, облегна лакти на тезгяха и като повдигна два-три пъти веждите си се усмихна изкуствено на Сойър.

    

               ─ Е, добре. Казвам ти го, защото няма значение. Или по-скоро въпреки това. Така или иначе- никой не го е грижа.

     Въпросът е там, че аз... Обичам една жена.. едно момиче. Защото в нея има енергия, която не мога да открия никъде другаде. Разбираш ли? Ако не беше тя, нямаше да е никоя друга. А всичко в нея беше толкова обикновено- косата, очите, брадичката, краката, пръстите... Но някога аз откривах в нея това, което никой не виждаше. И бях тотално пристрастен към откритието си.

  Обичах я от първия миг, когато я чух да говори. Обикнах я десет пъти по- силно, когато я оставих да си отиде от мен. И сега, когато знам, че ще замени живота си с нов и ще ме остави назад, я обичам дори повече от самия си живот. Не се смейте, моля Ви, това е може би тривиално и твърде лишено от уникалност, но това беше, което се случи. И което сигурно се случва с хиляди хора по света, при това без да е различно.

   Аз отказвам да приема, че не е била истиска. Защото можех да доловя във всеки неин жест, във всяка дума и потрепване как изгаряше за мене и как забравяше света и цялата му тежест в мига, щом ме погледнеше.

   Изписах всичките си думи. Цялата си мъка глътнах толкова дълбоко, че в момента спомените ме връхлитат неравномерно като дъждовни капки. Изреченията ми са прости и несвързани. О, без съмнение са и поне мъничко досадни. Но, вижте, аз не зная какво да правя вече. Иска ми се да не виждах света, какъвто го виждам сега. Ако мога, с тази горчива чаша ще залича вече-стореното, вече-казаното...Ще се превърна в бяло петно и ще започна да рисувам от себе в нов стил.

   А е невъзможно. Всеки го знае. Със сигурност ви се е искало такова нещо- да изчистите себе си от наслоеното време. За това няма изход. Застоят не е решение на въпросите ни, но ние го живеем, за да крепим душите, които са ни останали.

 

  Барманът не отговори.

   

     ─  Не е ли така? – добави Сойър, който можеше да продължи още дълго, но се спря.

  

     ─  Аз мисля... мисля, че от твоят затворен кръг има изход, мъжки. Но само ако спреш да бягаш - барманът му взе чашата и продължи. ─ Истнски искрените хора нямат нужда от твоите изписани думи. Не се нуждаят от проклетата ти липса на смисъл. Според мен твоето момиче няма да я върне пълната ти чаша. Казвам ти го от опит- тук всички мислят, че ще си върнат някого с пиене. И дори да изпотрошиш целия бар, мъжки, пак няма да се почувстваш по- свободен. Ще останеш на същото място, на което си бил в началото- безпътен и оплакващ. А в теб няма да има и капчица от това, което някога е било. Което си е отишло с нея. И ти го знаеш, но не знаеш какво има след това и този факт не побърква. Действително обаче е най-лесно да си служиш с истина- истината е тази, която те тласка към решение. Когато излезеш оттук, направи най-искреното нещо.

     

     Сойър се изправи и мислено преброи смачканите банкноти в джоба си. Стори му се, че оставя повече от дължимото. Пренебрегна тази мисъл, пожела „Лека нощ” , усмихна се и нервно затвори втарата след себе си на излизане.

   

     Никога не се върна за каскета си.