Беше рано сутрин,когато Ърнест се подслони в кривото кафене на ъгъла. Криво беше, защото на всички ,който пребиваваха там, им беше някак криво. За живота, за смъртта, за сънищата им, за болежките. Странно как няколко маси със столове и чаша горчив разтвор могат да ти създадат най- впечатляващата картинка на житейска разруха.
Истината е ,че едно криво кафене не е нищо повече от скривалище за безпътници. Те веки ден са почти едни и същи.Но понякога се появава и по някой нов потърпевш на „тежката вечер”, които е решил да продължи размислите си извън леглото. Сега той стоеше напълно изправен на некомфортния метален стол, вглеждайки се в чашата си с цялата съсредоточеност, която би могъл да притежава един нищоправещ човек. Главата му беше пълна с думи. Думите на отминалите часове, които се мъчеше да подреди в смислен и логичен извод, но така и не успяваше.
Ърнест се огледа. Последният път, когато го направи, не видя нищо около себе си. Независимо колко дълго продължаваше взирането си, той не усещаше присъствието на сенките, топлината от прозорците, звукът от радиото или миризмата от собствената си чаша. Ърнест отново беше себе си. Спокоен, но сляп и затворен за света.
На теория обаче той съзнаваше щрихите на обстановката. Кафенетата са винаги пълни с нещастници. Такива са, защото не бързат за никъде, нямат много пари в джобовете си, не се чувстват виновни пред себе си за загубеното време, не ги е грижа за чистия въздух, обичат хоровия шум, който пръска алвеолите им и не се впечатляват от прогнозата за времето. Не се впечатляват и от новините ,защото ги чуват през три часа по радиото. Имат на ден по милион идеи, но никога не ги прилагат в живота си. Бързо се палят и бързо им минава. Някои даже не се палят...
Вече течеше един от онези дни, които просто не можеш да посрещнеш. За това и си представяш, че времето е спряло на 8:10 и нищо не се променя. Но истината е ,че се. И това е най-тъжната част на историята.
Ърнест не можеше ( или по-скоро не искаше) да се носи по течението на деня така. От малък баща му го учеше ,че не бива да допуска деня да отмине без да е напреднал в нещо. „Трябва да си сигурен, че си свършил нещо значимо!”- казваше баща му. „Иначе няма да успееш в живота и вселената няма да ти се усмихне!” ...Весел човек беше бащата на Ърнест.
Скован от вътрешния си смут, широкоплещестият мъж затвори очи за момент. Този момент продължи цяла вечност...
Къде да отиде сега? Защо у него не беше останала и капка смелост?...
(То пък кога ли я е имало.)
Някой беше ли го грижа къде е, какво прави, как се храни, защо се страхува? Имаше ли начин да избяга от себе си сега? Да стане отново предишният Ърнест, да започне да гради всичко отново? Защо нищо не се нареждаше? Кога започна да се руши? Кой беше моментът, в който изгуби контрол над себе си?
Ърнест отвори очи. Те блестяха от сдържани сълзи и отразяваха светлината от прозорците на кривото кафе. ...
