За бялото и синьото

Човеците май винаги са имали най-сивото съзнание . За това не могат да летят. Но за сметка на това душата им е най-искаща, най-търсеща свободата.

Изтощава ме цялата тази измислена свобода, която сами сме си създали. Защо си я обичаме толкова?  Една приспивна песен, която си повтаряме, за да си мислим, че живеем нещо. А някъде под плаща на самозабравата  има толкова много истини, толкова много оковани криле, безкрайни приказки, чисти въздишки .  Най- болезнено е, когато знаеш, че ги има. Давиш се в идеалистичните  си пориви да ги отключиш.

 Завиждам им. Завиждам на врабците, че могат да летят. Че успяват да избягат там, където аз само се взирам с мислите си. Между бялото на синьото. Или между синьото на бялото. Защото това виждат те. А не само стени, само прегради и жив плет.

 Не ги познавам, но съм сигуна, че дъхът им винаги спира, когато се отправят нагоре. 

(Тук някъде си изтървах фаса през прозореца... и за да не запали нещо, слязох да го прибера :д  Не успях да допиша, но остана добре като завършек. )

The story

So there was this boy. A fair one. And he was a desperately longing to go  to the Sun. It was all he could ever dream of.

Until one day he decided to…really move there and live happily ever after. He even built his own spaceship.

And when he was finally there…Nothing happened. There was no one to welcome him . No one to say “Hello” to. He never imagined the Sun can be so cold.

 But then the boy was so afraid of falling that he just decided to stay there. This way he would always live in a dream. Waiting.

Съществува нещо като постоянна неудовлетвореност у хората. Едни определени моменти на много въпроси и объркващия. Моменти когато всичко е там , където трябва да бъде. Както винаги си искал да бъде. Наредило се е , спокойно е и е придобило смисъл. И тогава осъзнаваш ,че нищо не е на мястото си. Питаш се каква е разликата. Как точно пълното  преобръщане те поставя в началото... А май  никога не е приятно в началото-  чувстваш се празен и страхлив (негативно погледнато) .

Много философско стана. И едно мудно.... Ама материята е такава.

Наистина тъжно. Да осъзнаеш ,че никъде и нищо не си. А стремежите са други -обещаващи.

Когато тръгнеш закъм слънцето, си цял и жизнен. Дали защото си мечтал, или защото нямаш къде другаде да идеш- твоя си работа. Но е редно да си признаем, че крайният резултат винаги изненадва. И често пъти отсъждаме примирението за добро решение.

 Да издигнем в култ моментите на очакване! Те са най- приятни. Тогава наистина се чувстваш някъде ( макар на практика да си в никъде-то ).  Защото все пак всичко се подчинява на една теория- теорията за  „там”. Всяко едно „там” съществува като такова, само докато не пристигнеш и не го превърнеш в „тук”. Тогава ново „там ” се появява отнякъде. И ти отново тръгваш след него.

Само животът на едно „там” има смисъл. В очакването. Но той винаги е твърде кратък.

:: )

lalala

 lalalala la