Човеците май винаги са имали най-сивото съзнание . За това не могат да летят. Но за сметка на това душата им е най-искаща, най-търсеща свободата.
Изтощава ме цялата тази измислена свобода, която сами сме си създали. Защо си я обичаме толкова? Една приспивна песен, която си повтаряме, за да си мислим, че живеем нещо. А някъде под плаща на самозабравата има толкова много истини, толкова много оковани криле, безкрайни приказки, чисти въздишки . Най- болезнено е, когато знаеш, че ги има. Давиш се в идеалистичните си пориви да ги отключиш.
Завиждам им. Завиждам на врабците, че могат да летят. Че успяват да избягат там, където аз само се взирам с мислите си. Между бялото на синьото. Или между синьото на бялото. Защото това виждат те. А не само стени, само прегради и жив плет.
Не ги познавам, но съм сигуна, че дъхът им винаги спира, когато се отправят нагоре.
(Тук някъде си изтървах фаса през прозореца... и за да не запали нещо, слязох да го прибера :д Не успях да допиша, но остана добре като завършек. )
Няма коментари:
Публикуване на коментар