бездомно

Стига да можех, всичко бих изплакала на теб. Аз май само това правех, а?

Ти стоеше. Просто стоеше там и изпълваше стаята със себе си. Изпълваше и мен. Без нищо да казваш. Така искам да има сега някой, който просто да стои. Без да ме успокоява, без да философства, да ми споделя тайните на живота си, без да ме кара да се чувства нужна и обичана. Не искам това. Искам просто някой да бъде. Не до мен, не да ме гледа отвисоко. А да бъде вътре в мен, застинал и тръпнещ. Само като се сетя колко те мразех тогава. Сега мечтая да го усетя пак.

 Но това си отиде. Както само хората могат да си отидат. И за това ми се плаче също, крещи ми се за това. Един безкраен монолог от кратки изречения с еднавъв строеж- безвреден, лаконичен, банален, строг, суховат, скучен за читателя.

 Само стой

Ако стоиш аз ще те страдам

Ще поглъщам мъката от очите ти

Ще се губя в мрака на отчаянието ти

Ще се моля за душата ти

За моята ще се моля

Без да вярвам истински

Никога не съм, защото съм сама

Безплодна, неприличаща на теб

С наслоена, засъхнала тъга

 А все едно нищо не ме мори. Не се чувствам... не се чувствам никаква. Ни твоя, ни негова, ни своя. Един много велик човек казваше, че си най-нещастен, когато не си от себе си. Той вече отдавна не го казва, но на мен още ми остава сухият вкус в устата. Какво му е истинското име на съществуването?

 Никога не те слушах. Било ли е грешно, не знам, обаче сега помня повече неща, отколкото мога да понеса. Тогава беше важно само спасението. Аз намирах спасение за себе си в плача на фона на твоята тишина. Един изоставен миг. Дишам тежко, слухът ми е във времето, желанията- без адрес.

Устойчивият мирис на страха ще ме побърка. 

заглавие на размишление.

 Дали е възможно да има само две роли в живота..

Какво съм тръгнала да игря всичките, когато в съдбата си ще придобия само две.

 Дали наистина е вярно, че единствената метаморфоза на човека представлява превръщането му от „излъган” в „ лъжещ”?

    Когато всички ти казват: „ Няма, то е далече.” ; „Така се е случило сега.”; „ Ще успееш, ще бъдеш по-щастлив, в живота ти ще има повече красота”... Тогава пред теб застава радител и в него се размиват границите между истинското желание някой да повярва на тази лъжа и надеждата, че наистина  има светъл път. Колко ли често в сърцата на тези хора се е пораждала болка от съмнение? То е все едно да се опиташ да отгледаш дръвче в поле от изсечена гора. Даваме живот и смисъл на децата си, както изкуството дава живот и смисъл на света. Но за колко време,  на каква цена- никой не знае.

  

   „То човечеството върви нанякъде... И то не знае накъде е тръгнало.” Но в момента върви плашещо бързо. Промените са толкова много, че една успяваме да погледнем себе си. За секунда. И после пък тръгваме да тичаме нанякъде. Вероятно преди много време хората се вглеждали по-продължително в собствените си тела и души. За това са пишели по-красиво за света.

  

    А когато престанеш да вярваш, идва време ти да измисляш магическа обвивка на всичко. Ти да казваш: „ То ще се оправи!”, бършейки детски сълзи, които все още сами не разбират защо са изплакани, но си текат. И така до момента, в които не дойде време да си починеш. Но е още трудно да си отговориш на въпросите. Дали си създал надежди, или разочорования. Когато твориш помагаш ли на хората, както си мислиш, или по- скоро притъпяваш сетивата им.

  

   Аз мога да измисля безброй причини за себе си. Иска ми се обаче да открия доказателствата за тяхната истинност. Не като Майка Тереза, която държи отговорите на всички въпроси, освен на своите. Това е защото и тя крие в себе си родителските страхове. Себеотрицателното чувство да си покровител.