ммм...

Писмо № 2

Хей..!

Не съм сигурна , че прочете първото, което ти пратих...  И все пак. Това няма да изпратя. За нищо на света. Нито следващите. Не знам колко ще са. Нищо не изглежда ясно в момента. Единствено можем да сложим табелка  „твърде вероятно” на възможността да следиш всеки ред. Но защо би го правил, ако искаш да ме оставиш назад...

И така. Ще бъда малко като дакела, който живеел на село и  пращал писма до стопанина си в София  (помня, че и той се беше влюбил в една булонка и страдаше по нея, но това е съвсем неважно. ти не обичаш дакели). С малката разлика, че ти все още си на 15 минути пеша и 6 спирки с трамвая. Дакелът едвали би си правил труда да се учи да пише, ако беше на мое място. Хм..

Беше хубав ден, всички бяха хубави : )  Не, шегувам се. Няма да крада от Пратчет. Беше тъжен ден, всички ми се сториха по малко тъжни. Не ги попитах защо. Не бих искала и мен да ме питат вече. Изморих се да измислям неистински причини и да прикривам съществуващите. Не знам как е при теб.  Може би същото.

 Започнах да изнемощявам в опити да се придържам към реалността и да не потъвам в себе си. Ако прочета още 1500 страници и не запомня нито дума, а очите ме болят от садистичната лампа  с декоративна светлина, ще започна да пия мляко със захар преди лягане. Най-вероятно отново няма да заспя, но поне ще ми е по-сладко. Вече започнах да се облизвам. Ще го приложа довечера.

Сега ще ти разкажа. Ако беше до мен, щеше да ми се смееш много.  Ама наистина.

За първи път ми се случи докато се унасяхме в сън една лятна вечер. Лежахме на леглото и ти вече спеше, но аз отново бях загледала комините през прозореца. Тогава чух шума отвън. Спомних си как ме предупреждаваше за нощните звуци по централните улици. С пиянските псувни бях почти свикнала вече, но тази пищялка ми бъркаше в мозъка почти на подсъзнателно ниво. Така и не успях да я игнорирам.

Онзи ден го чух пак. И вчера също. Докато се борех с чаршафите за място в леглото, с тъжните си мисли, които ме докарваха до плач и с горещината, се сепнах от пискливия звук и започнах да разсъждавам върху него. Знаеш ли, невероятно е какви глупости измисля съзнанието на нещастния човек в най-самотните часове от денонощието. Нищо чудно, че почти винаги пиша след десет вечерта... Кого ли не обвиних в конспиративно промиване  мозъците на бедния български народ в 2:00 сутринта. Само да бяха прочели мислите ми в онзи момент... и руснаците, и американците, и извънземните с тях, щяха да се почувстват най-малкото поласкани от моето внимание. Но уви... Не бяха те. Беше новата фирма, която събира кофите за боклук. Не, че не бих заподозряла и тях в световен заговор, но  май книгите и филмите за него са ми дошли в повече. Пък ,като се замисля, и калинката на камионите на „Щрабаг” е прекалено миловидна.

Стига глупости сега. Пред теб съм изглеждала достатъчно заблудена и преди. Дори хиляди пъти.

Обичам те.

И ми липсваш.

 Сега ще го пиша колкото го чувствам, защото не ме четеш.

Всичко ще бъде наред.

ПП : Надявам се ти да нямаш проблемите със съня. Доста досадно е и би ти попречило да учиш сега.

                                                                                   

                                            From out of space-  Март.

...

Застивам.

последно застинах в очите ти

там дето вярвах че някога

от дъното ще бликне смелост

и стряха...

 не стряха

 подслон ще ми станеш

ще срешеш набързо косите ми

раздърпвани хиляди пъти

ще скриеш на топло нозете ми

тъй вехти от стръмните склонове

душата ми ти ще скрепиш

от хиляди бури прекършена.

ръцете ми- бледи е сухи

ще скриеш във шепите.

аз вярвах във смисъл

аз виждах в очите ти истина

крещях и отричах вината ти

не спирах да браня сърцето

което притисках в гърдите си

насила се тиках в ръцете им

пламенна, жарка, сама.

последно застинах в очите ти

и още съм там

сред нощно сияние -

последното сбогом на тъжния град.

Happythankyoumoreplease

Прекалено дълго си отлагах писането за този филм. Не съм сигурна дали защото изчаквах да ми мине еуфорията-след- гледане ,  или защото не ми се стори достатъчно сериозен. Сега някой ще ме изяде, че си деля филмите на „такива” и „онакива”. Не, не го правя. Гледам всичко, но наистина имам предпочитания към по-тежките филми (справка-Dogville и Manderlay на Триер), които по никакъв начин обаче не ме отразяват като характер. Точно обратното. Но предполагам всеки има своите нетипичности.

 

 Не знам за какво повечето хора (особено пък жените) имат свой най-добър приятел. Заслужава си замислянето. Аз ,освен всичко друго, май я пазя близо до себе си и за солидно уравновесяване (нот ту би мистейкън фор „ограничение”).На моята тежка драма тя често отвръща с романтично-забавна и дори малко меланхолична идея. Да, точно идея, защото общуването чрез изкуство за мен си е  обмен да идеи и впечатления. Та.. идеята за този филм дойде от нея. И я обичам за това. ( :

  

 Happythankyoumoreplease е романтичен, вдъхновяващ, забавен, оптимистичен, въпросителен начин да прекараш 1 час и 40 минути   от живота си, които си преценил ,че така или иначе ще загубиш. В него има философия, но не прекалено, не досадно, не изцяло. Съществуват си и блудкавите моментчета и хепи ендът (как без него), обаче като цяло всичко радва окото.

 Историята се върти около група млади нюйоркчани, които обаче откриват, че макар и на 30, никой от тях не е открил истински себе си  и не е сбъднал мечтите си в големия град. Някои са изтощени от оптимизъм,  други се опитват да избягат от несигурността, а трети отчаяно търсят смисъла си и „своето нещо”, в което да се чувстват удовлетворени. Такива мити човешки въпроси в режисьорския дебют на Josh Raodnor, който добре познаваме от легендарния How I Met Your Mother. Да, той играе и режисира, но лично за мен отново  показа добре познатия Тед Мосби на екрана. Така де, аз съм склонна да вярвам, че може да играе и друго, но това май си е само мой проблем.

 

 Приятна изненада ми беше актрисата Zoe Kazan, която, признавам си, гледам за първи път в този ми живот. Бих я гледала с удоволствие в следващите и роли (и в следващите си животи). Надявам се да има такива, защото до колкото прочетох, тя си играе главно в театъра , освен че се изявява и като драматург. Може и на това да се дължат симпатиите ми към нея и все пак...

 Друго много пристрастяващо нещо в този филм е саунтракът. Няма да коментирам, копи-пейст-вам ви го и ви оставям да си го оценявате сами. Само ще кажа, че според мен точно това е впечатлило най-много бф-то , а тя разбира то музика, вEрвайте ми. : )))

 

1. My Friend and the Ink On His Fingers - Shout Out Louds
2. Phosphorescent Green - Friends of the Jitney with Katrina Lenk, Nyles Lannon, & Chris Phillips
3. Miss New York - The Brendan Hines
4. Please Remain Calm - Cloud Cult
5. When they Fight, They Fight - The Generationals
6. 40 Hours Ago - Jaymay
7. One May Die So Lonley - Jaymay
8. Never Die Daunted - Jaymay
9. Lullaby - Jaymay
10. Have To Tell You - Jaymay
11. Rock Scissors, Paper - Jaymay
12. All Souls - Jaymay
13. Thrown Out At Third - Blunt Mechanic
14. 1 & 1 - Jaymay
15. You Go Bangin' On (Remix) - The Go
16. Chemicals Collide - Cloud Cult
17. Arms Like Boulders - War On Drugs
18. The Story I Heard - Blind Pilot
19. Smile - Bear Lake
20. The World May Never Know - Dr. Dog
21. Waving At the Shore - Throw Me the Statue
22. Long Walk To Never - Jaymay
23. Sing Happy - Kate Mara

 

 

 Истината във филма за мен е една- нужно ти е само да осъзнаеш, че си щастлив, за да бъдеш наистина такъв. Това което нямаш (не притежаваш) е само условност и е само в главата ти , а истинското щастие те чака зад всеки ъгъл. Просто трябва да го прегърнеш и да му благодариш. (Което е , между другото,прозрение отново достигнато с помощта на таксиметров шофьор- тези хора в Ню Йорк явно се явяват като шамани, а не като обслужващ персонал :д)