Писмо № 2

Хей..!

Не съм сигурна , че прочете първото, което ти пратих...  И все пак. Това няма да изпратя. За нищо на света. Нито следващите. Не знам колко ще са. Нищо не изглежда ясно в момента. Единствено можем да сложим табелка  „твърде вероятно” на възможността да следиш всеки ред. Но защо би го правил, ако искаш да ме оставиш назад...

И така. Ще бъда малко като дакела, който живеел на село и  пращал писма до стопанина си в София  (помня, че и той се беше влюбил в една булонка и страдаше по нея, но това е съвсем неважно. ти не обичаш дакели). С малката разлика, че ти все още си на 15 минути пеша и 6 спирки с трамвая. Дакелът едвали би си правил труда да се учи да пише, ако беше на мое място. Хм..

Беше хубав ден, всички бяха хубави : )  Не, шегувам се. Няма да крада от Пратчет. Беше тъжен ден, всички ми се сториха по малко тъжни. Не ги попитах защо. Не бих искала и мен да ме питат вече. Изморих се да измислям неистински причини и да прикривам съществуващите. Не знам как е при теб.  Може би същото.

 Започнах да изнемощявам в опити да се придържам към реалността и да не потъвам в себе си. Ако прочета още 1500 страници и не запомня нито дума, а очите ме болят от садистичната лампа  с декоративна светлина, ще започна да пия мляко със захар преди лягане. Най-вероятно отново няма да заспя, но поне ще ми е по-сладко. Вече започнах да се облизвам. Ще го приложа довечера.

Сега ще ти разкажа. Ако беше до мен, щеше да ми се смееш много.  Ама наистина.

За първи път ми се случи докато се унасяхме в сън една лятна вечер. Лежахме на леглото и ти вече спеше, но аз отново бях загледала комините през прозореца. Тогава чух шума отвън. Спомних си как ме предупреждаваше за нощните звуци по централните улици. С пиянските псувни бях почти свикнала вече, но тази пищялка ми бъркаше в мозъка почти на подсъзнателно ниво. Така и не успях да я игнорирам.

Онзи ден го чух пак. И вчера също. Докато се борех с чаршафите за място в леглото, с тъжните си мисли, които ме докарваха до плач и с горещината, се сепнах от пискливия звук и започнах да разсъждавам върху него. Знаеш ли, невероятно е какви глупости измисля съзнанието на нещастния човек в най-самотните часове от денонощието. Нищо чудно, че почти винаги пиша след десет вечерта... Кого ли не обвиних в конспиративно промиване  мозъците на бедния български народ в 2:00 сутринта. Само да бяха прочели мислите ми в онзи момент... и руснаците, и американците, и извънземните с тях, щяха да се почувстват най-малкото поласкани от моето внимание. Но уви... Не бяха те. Беше новата фирма, която събира кофите за боклук. Не, че не бих заподозряла и тях в световен заговор, но  май книгите и филмите за него са ми дошли в повече. Пък ,като се замисля, и калинката на камионите на „Щрабаг” е прекалено миловидна.

Стига глупости сега. Пред теб съм изглеждала достатъчно заблудена и преди. Дори хиляди пъти.

Обичам те.

И ми липсваш.

 Сега ще го пиша колкото го чувствам, защото не ме четеш.

Всичко ще бъде наред.

ПП : Надявам се ти да нямаш проблемите със съня. Доста досадно е и би ти попречило да учиш сега.

                                                                                   

                                            From out of space-  Март.