те май хората...

Не мога да разбера загубих ли се, или забравих как да виждам в тъмното.  Не, че се плаша. Не много. Но истината напоследък е такава, че понякога трудно я различавам от  благородната лъжа.

Ама те май хората... постоянно се губят.

Предполагам всичко се дължи на факта, че ако една лъжа е наистина благородна, то тя, поне за мен, не се смята за лъжа. Да, колко в моя полза звучи това понякога.. (Не бих станала адвокат сама на себе си никога, това ще е най-трудното нещо за правене).

Друго, което вършат хората постоянно- пречат си. Ама не нарочно. И не е заради системата. Те просто си пречат да съществуват пълноценно. Едни на други, сами на себе си. Резултатът е един и същ- пълен хаос.  

Така искам някой да ме усети.( Да ме усети и да не се направи, че не ме е. Така е прекалено лесно.) Може би е защото аз сама никъде не се усещам. Това би ми било от помощ. Но не можем винаги да стоим на скалата и да чакаме чайките да ни спасят, нали? Редно е да се хвърлим в морето, да проверим студена ли е водата, как са мидите, можем ли да им помогнем с нещо... А аз все така отчаяно стоя. Трябваше много отдавна да скоча, но сега водата  е прекалено мътна.  Окъснях.

Интересно колко по-лесно щеше да бъде всичко, ако моите истини не бяха само мои. Нямаше да си ги пазя сама. Щеше да има кой да ме отменя все пак.

Знам ли, аз май се зареях много нависоко в мене си. Едни облаци, едни чудеса. Не гледам само там, където трябва да гледам. Ама като ми е тъмно и нищо не виждам... То е едно и също. 

take a quick glance

loud and clear

                                     So you know how much I need you

                                     But you never even see me, do you?

                                     And on and on

                                     From the moment I wake, to the moment I sleep

                                     I'll be waiting in line, just to see if you care, if you care...

Малко по-светли са сутрините напоследък. Вечерите са по- самотни, но се намират добри филми.

Мечтая си да завали сняг на рождения ми ден (!!), но това със сигурност няма да се случи- не и до следващия ледников период на земята. Дотогава смятам да си търся жилище из Антарктида.

И така. Минималната температура на 25 Септември... 12 градуса. Вероятност за валежи :

5%  За това пък облаци има колкото искаш. Тя и годината беше такава. Добре ,че денят е дълъг само 12 ч. и 3 мин. :д 

Писмо № 3

В началото бе по-лесно. Сега трябва да се преобърна цялата, цялата, за да ти пиша. Трябва истински да се отключа, а знаеш, че не го умея. Като в галерия с лошо модерно изкуство- вярваш, че има някакъв смисъл, начин да го разбереш, но се отдръпваш назад и виждаш, че всъщност нищо няма. И е толкова лошо, че накрая съжаляваш, задето си го видял.

Но нищо друго не се случва. Гледам те, ти стоиш. Виждаш ли ме ,или не- това никога няма да разбера. Слушам една и съща песен непрестанно, ловя си детските мисли и си въобразявам, че ги пращам извън мен. Звукът на далечна китара ми напомня на теб.

Щях да ти пратя песента, ако не мразеше групата. Щях да те извикам, ако знаех ,че ще се обърнеш. Щях да се крия много, много по-добре от хората, ако не ме правеше така слаба. Нямаше са зъзна, ако в мен гореше надеждата, че ще се върнеш.

Напоследък много мечтая. Както никога. Това вероятно е хубаво, но ми се струва отчайващо безсмислено. По- плътно ми се струваше времето преди, по- истинско. Ах, така искам да ти кажа...

Та аз дори на страха си се смея. Смея се на всичко, което ме прави прекалено тъжна и объркана. Защитавам се така- от хората, от нещата, от мъглите наоколо. Блъскам се в някакви стени-  вече студени, безизразни. Не знам...Не знам защо се случва всичко. Опитвам да се хвана за себе си, да бъда себе си, но сигурно не опитвам достатъчно силно. Точно като лудите. Да, и те се смеят на всичко. Защото не знаят къде са. И така се спасяват.

Не виждам пътя си. Виждам твоя много по-ясно, вярвам в него безрезервно и не спирам да го преценявам в мислите си.  Моят, от своя страна, не разпознавам. Вероятно е много по-лесно да говориш, когато  те няма в центъра на събитията, но аз исках да съм там. Вече не съм сигурна. Далечно ми е, и ти си ми далечен. Ако преди време някой ми беше казал, че ще избягаш толкова надалеч, щях да се усмихна с много недоверчиви мисли. Но ето, сега е така.

Може би е истина. Може би любовта в мен вече не е твой проблем. Ти оставаш част от нея ,но няма причина да я възприемаш като своя. Най- много да ти досадя.

Някога не смятах, че е проблем, но сега така го виждам. Може би и ти го виждаш така. О, моля се да не го чувстваш по този начин, защото е наистина тъжно.

Трябва да вървя сега. Съжалявам, че ти пиша само тъжни писма, но аз и затова не ги пращам.: )

Far away from out of space- март.

Искам да викам толкова силно вътре в себе си. Искам да крещя със сила, която нямам и да освободя душата си от самата нея.

Толкова естествено ми се струва....

Да раздирам въздуха от викове и да ридая с глас като на изоставено дете.

Та аз съм изоставеното дете. Аз тичам из високите треви и се въртя в кръга на собствените си спомени. А малкото телце вече не издържа. Тревите го обгръщат, задушават го, мъчат го. Откъде дойдох... Как стигнах дотук... Къде изчезна ръката, която ме водеше...
Нали стоях там?!? Нали дори от тъмно нямах страх?!? Нали сънувах красотата в синьо?!? Нали имах жар?!?  Нали не виждах край...?!?

Паника.
Писък.
И пак тишина...