В началото бе по-лесно. Сега трябва да се преобърна цялата, цялата, за да ти пиша. Трябва истински да се отключа, а знаеш, че не го умея. Като в галерия с лошо модерно изкуство- вярваш, че има някакъв смисъл, начин да го разбереш, но се отдръпваш назад и виждаш, че всъщност нищо няма. И е толкова лошо, че накрая съжаляваш, задето си го видял.
Но нищо друго не се случва. Гледам те, ти стоиш. Виждаш ли ме ,или не- това никога няма да разбера. Слушам една и съща песен непрестанно, ловя си детските мисли и си въобразявам, че ги пращам извън мен. Звукът на далечна китара ми напомня на теб.
Щях да ти пратя песента, ако не мразеше групата. Щях да те извикам, ако знаех ,че ще се обърнеш. Щях да се крия много, много по-добре от хората, ако не ме правеше така слаба. Нямаше са зъзна, ако в мен гореше надеждата, че ще се върнеш.
Напоследък много мечтая. Както никога. Това вероятно е хубаво, но ми се струва отчайващо безсмислено. По- плътно ми се струваше времето преди, по- истинско. Ах, така искам да ти кажа...
Та аз дори на страха си се смея. Смея се на всичко, което ме прави прекалено тъжна и объркана. Защитавам се така- от хората, от нещата, от мъглите наоколо. Блъскам се в някакви стени- вече студени, безизразни. Не знам...Не знам защо се случва всичко. Опитвам да се хвана за себе си, да бъда себе си, но сигурно не опитвам достатъчно силно. Точно като лудите. Да, и те се смеят на всичко. Защото не знаят къде са. И така се спасяват.
Не виждам пътя си. Виждам твоя много по-ясно, вярвам в него безрезервно и не спирам да го преценявам в мислите си. Моят, от своя страна, не разпознавам. Вероятно е много по-лесно да говориш, когато те няма в центъра на събитията, но аз исках да съм там. Вече не съм сигурна. Далечно ми е, и ти си ми далечен. Ако преди време някой ми беше казал, че ще избягаш толкова надалеч, щях да се усмихна с много недоверчиви мисли. Но ето, сега е така.
Може би е истина. Може би любовта в мен вече не е твой проблем. Ти оставаш част от нея ,но няма причина да я възприемаш като своя. Най- много да ти досадя.
Някога не смятах, че е проблем, но сега така го виждам. Може би и ти го виждаш така. О, моля се да не го чувстваш по този начин, защото е наистина тъжно.
Трябва да вървя сега. Съжалявам, че ти пиша само тъжни писма, но аз и затова не ги пращам.: )
Far away from out of space- март.
Хорхе Букай - "Нека ти разкажа "
ОтговорИзтриванестр.26/27
Из " Царят ,който страдал от циклотимия"
Изненадан,но и обнадежден,царят отворил кутийката и погледнал вътре.Там имало само един посребрен пръстен.
- Благодаря - казал царят ,въодушевен. - Това вълшебен пръстен ли е?
- Наистина е такъв - отвърнал странникът, - но магическата му сила не действа просто като го носиш на пръста...Всяка сутрин,щом станеш от сън трябва да четеш надписа върху него и да се сещаш за тези думи винаги,когато го погледнеш.
Царят взел пръстена и прочел на глас :
"Знай, че и това ще мине" .