Искам да викам толкова силно вътре в себе си. Искам да крещя със сила, която нямам и да освободя душата си от самата нея.

Толкова естествено ми се струва....

Да раздирам въздуха от викове и да ридая с глас като на изоставено дете.

Та аз съм изоставеното дете. Аз тичам из високите треви и се въртя в кръга на собствените си спомени. А малкото телце вече не издържа. Тревите го обгръщат, задушават го, мъчат го. Откъде дойдох... Как стигнах дотук... Къде изчезна ръката, която ме водеше...
Нали стоях там?!? Нали дори от тъмно нямах страх?!? Нали сънувах красотата в синьо?!? Нали имах жар?!?  Нали не виждах край...?!?

Паника.
Писък.
И пак тишина...