те май хората...

Не мога да разбера загубих ли се, или забравих как да виждам в тъмното.  Не, че се плаша. Не много. Но истината напоследък е такава, че понякога трудно я различавам от  благородната лъжа.

Ама те май хората... постоянно се губят.

Предполагам всичко се дължи на факта, че ако една лъжа е наистина благородна, то тя, поне за мен, не се смята за лъжа. Да, колко в моя полза звучи това понякога.. (Не бих станала адвокат сама на себе си никога, това ще е най-трудното нещо за правене).

Друго, което вършат хората постоянно- пречат си. Ама не нарочно. И не е заради системата. Те просто си пречат да съществуват пълноценно. Едни на други, сами на себе си. Резултатът е един и същ- пълен хаос.  

Така искам някой да ме усети.( Да ме усети и да не се направи, че не ме е. Така е прекалено лесно.) Може би е защото аз сама никъде не се усещам. Това би ми било от помощ. Но не можем винаги да стоим на скалата и да чакаме чайките да ни спасят, нали? Редно е да се хвърлим в морето, да проверим студена ли е водата, как са мидите, можем ли да им помогнем с нещо... А аз все така отчаяно стоя. Трябваше много отдавна да скоча, но сега водата  е прекалено мътна.  Окъснях.

Интересно колко по-лесно щеше да бъде всичко, ако моите истини не бяха само мои. Нямаше да си ги пазя сама. Щеше да има кой да ме отменя все пак.

Знам ли, аз май се зареях много нависоко в мене си. Едни облаци, едни чудеса. Не гледам само там, където трябва да гледам. Ама като ми е тъмно и нищо не виждам... То е едно и също.