по петите на гениалното.

Ти нищо не виждаш, когато ме гледаш сякаш...

Аз не го умея до такова съвършенство това. Непримиримо ми е на душата, когато съм изрекла такива неща и не мога да остана само на думи. За това се правя, че не усещам безразличие, защото не ми се вярва, че може да е истина и си търся оправдания. Кажи едно „искам”. Кажи, ако трябва и „не искам”, но застани зад него, защото иначе натежава.

Нещо ми се изплъзва, когато се взирам надълбоко. Може би съм замъглена от самотата на ежедневието си, а може и да няма какво да се види.Но аз все откривам нещичко за себе си, което не мога да заключа в рамка, да облека в име и е толковабезкрайнотрудно да го задържа, че все едно преливам от пусто в празно. Няма опит. Искам да не обръщам гръб на хората и да се опитвам да избягам от дfсега с тях, когато усетя как гледам през сълзи.Иска ми се да можеше да срещна  твоя поглед с разбиране тогава.

Струва ми се, че има нещо ужасно съвместимо в двете ни празноти- и твоята арогантност и  моята самозаблуда плуват в една и съща абсурдна каша. Както когато дълго време няма вода, а после я пуснат. Ама тя  е ръждива...ама ние и се радваме.

Не искам да превеждам думите си на друг език, за да можеш да ги разбираш. И бръщолевя на себе си без да си давам сметка, че това, което правя, е чиста загуба на време и нищо повече от начин да се разсейвам от насъбрано напрежение. Красивото на студа идва само когато съвсем измръзнеш и се прибереш на топло, нали?

Правя си по безброй самоубийства всеки ден. Докато пресичам улицата обикновено не се пазя.. Ама никога.