в нощите на Януари

 Стоиш ли на ръба, винаги притваряш очи.

  И чакаш с мисълта за вятъра, за полета, за края на височината в тъмното. За скритите усмивки на дърветата, когато си мълчат и слушат хорските отчаяния. На тях им е всякога топло, защото са всякога себе си, а прегръдките едвали значат нещо. Красиви са когато спят, но не ти трябва да ги виждаш будни.

  Когато аз стоя на ръба, се унасям от страха. Косите ми плетат вълнения от чужди думи. В солената вода по бузите ми няма части от твоята вина. По- скоро засъхнала тишина, която тодавна не извира отвътре, а тече по своя инерция. И всичко се води по нея. Целият ми свят е в този миг повлечен от тежестта на забравата. Така изпуснах всичките си падащи звезди. И не съжалявам за тях, защото те са вече мъртви. А от тях нищо няма да се роди.

  
  Колко ли дълго ще се чакаме с теб... Безплътно- безименни ще станем, но пак няма да се намерим сред дърветата. Те ще се смеят, смехът ще стане песен, а песента плач, а плачът стон., и крясък., и вик на безпомощен. Нищо страшно, когато нямаш за какво да се боиш.

 На ръба си без нищо. Останал си сам. И броиш.

  И нощите са стъклено студени.

И въздуха не омагьозва никого.

Земята е сама за себе си.

Луната е сама за себе си.

И всички сме сами за себе си

във нощите на януари.

                                                

( дневно)

  

  Това беше. Паредният ми и най- нескопосан опит да си направя филия със сирене...

  
  Нямам идея на какво ще уча децата си някой ден. Ще могат да си правят само чай, освен ако баща им не е кулинар по призвание.

  
  Положението е следното:  В стаята ми цари пълно разцепление на интереси.

 Заринала съм  се с книги, които най-вероятно няма да имам време да прочета. Две трети от тях трябва да подредя в някакъв ред, ако евентуално реша да си седна на г-з и да започна отговорно да предъвквам скучните анализи за изпитите по литература в университета. Смешното е , че под никаква форма не се чувствам предизвикана от тези изпити, а даже напротив- демотивират ме да се захващам с която и да е специалност. Всичко наложено ми  е безкрайно ненавистно и изтощаващо. Хем се помъчих да си променя нагласата с ясното съзнание, че не мога да съм контра на всичко, което има начало „трябва” и край „може би”.

  А на върха на едната от купчините стои пиеса, на която все още не и се вижда краят.

Важното е, че  имаме начало. Аз поне ужасно се запалих в процес проучването на ролите- едно от любимите неща ми е. С риск да си изградя представа, която после да  не мога да разруша, си представям какъв би бил духът на представлението. Всека движение, вътрешен живот, биография , енергия на персонажите. От време на време си мисля, че се връщам 14 години  назад в развитието си и вярвам в несъществуващи неща... Естествено, всичко буквално се взривява при вида на купчината учебници и тестовете на 365 езика, които неслучайно, драги мои , са ситуирани точно около леглото. За всичко си има причина- била тя несъзнателна или напротив.

  
  Днес сутринта най- интересните неща за разбуждане по телевизията бяха опитите на Деян Донков да готви в „На кафе” и някакво научнопопулярно филмче за прилепите и червеношийките. Като Донков загуби интереса ми в момента, в който започна да пържи месо, носейки марков пуловер... После ще попитате защо нямам вдъхновение за филията със сирене.

  После се унесох в приказките за червеношийки. Нали знаете как говорят в тези филми? Една и съща интонация  на различни по вид и съдържание изречения, коята няма как ,ако не друго, то поне да звучи като песен в ухото ти, докато извършваш други дейности. Та, мислех си, че ако и хората можеха да контролират телата си дотолкова, че да изпадат в летаргия и да не усещат студа,.. най-вероятно аз щях да се скривам в пещера от време на време и да се правя, че никога не ме е имало. И когато се събудя, всички ще са безкрайно изненадани, но едвали на някого ще му пука. Реално. А по последни изчисления това ще се случва само на Коледа и когато излезе нов филм за Мъпетите. Със специалното участие на Гонзо.

  
   Сега , ако се запъна, ще напиша 365 простотии ( като се старая да не се депресарщини ), обаче няма да седна и простичко да си науча каквото ми трябва. Защото съм беглец. Някой ден ще се храня от собствения си мързел, щом даже и на своите интереси не помагам. Ако го оставя този пост, ще седна да пиша писмо, после ще седна да изучавам кътните зъби на Мария Магдалена, после ще си догледам някой и друг филм (ще си мечтая да ме заведат на Мъпетите!!). Обаче пък, ако не го оставя, никога повече няма да си проговоря...

  

  Сбогом.

  

  Имам волята на самурай и душата на червеношийка.

  

  Каквото и да значи това.