Стоиш ли на ръба, винаги притваряш очи.
И чакаш с мисълта за вятъра, за полета, за края на височината в тъмното. За скритите усмивки на дърветата, когато си мълчат и слушат хорските отчаяния. На тях им е всякога топло, защото са всякога себе си, а прегръдките едвали значат нещо. Красиви са когато спят, но не ти трябва да ги виждаш будни.
Когато аз стоя на ръба, се унасям от страха. Косите ми плетат вълнения от чужди думи. В солената вода по бузите ми няма части от твоята вина. По- скоро засъхнала тишина, която тодавна не извира отвътре, а тече по своя инерция. И всичко се води по нея. Целият ми свят е в този миг повлечен от тежестта на забравата. Така изпуснах всичките си падащи звезди. И не съжалявам за тях, защото те са вече мъртви. А от тях нищо няма да се роди.
Колко ли дълго ще се чакаме с теб... Безплътно- безименни ще станем, но пак няма да се намерим сред дърветата. Те ще се смеят, смехът ще стане песен, а песента плач, а плачът стон., и крясък., и вик на безпомощен. Нищо страшно, когато нямаш за какво да се боиш.
На ръба си без нищо. Останал си сам. И броиш.
И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьозва никого.
Земята е сама за себе си.
Луната е сама за себе си.
И всички сме сами за себе си
във нощите на януари.
Няма коментари:
Публикуване на коментар