За една шепа думи
живеем ние, смъртните. За тая, дето може да ни събере целите и да говори вместо нас и утре, когато вече ни няма. Да ни разказва.
Но колцина знаят това? И блазе на незнаещите: пръскат ли, пръскат думите, без да ги мерят на шепи. Светло е в царството на мрака! И тежко на знаещите- все им е малко кривачето думи! За тях те са всичко, докато за останалите- нищо.
А те са вред наоколо.
Тихото ме проглушава с тях, безмълвното ми крещи. Гледа ме сляпото, безплътното ме пипа. Глухото ме подслушва. Отвред. С думи.
...
Оголени стаи със засечени подове, по които все още се въргалят какви ли не останки от самия тебе. Ветрове от зяпнали врати и прозорци, които ги гонят и те току търчат подире ти: "Не ни давай на боклукчиите!"
Дъх на празнота, на дъх и на сбогом. "Сбогом"- и стените отекват с твоя глас: "Сбогом" - и ти самият кънтиш като стена. Стена, по която доодеве са висели картини, допирали са се легла и шкафове, а сега- зиморничаво изстиваща, гола. Съблечена от спомените. Белееща единствено с празните им напуснати контури. Само духовете на тия спомени сега те викат отвсъде. И този, правият сред тях, да не мислиш, че си ти? Това е също твоят дух, останал да се досбогува с доскорошните си съквартиранти. Колко грамадна стая! А я имаше за малка... Но да ти кажа ли, празните стаи са за предпочитане пред претъпканите- човек може да ги мебелира с каквото си ще, с целия си живот например.
На пода, сред цялата мръсотия- две слънчеви петна. Скръбни парчета залез....
Думите на песента не разбираш, но това само те улеснява- на нея можеш да сложиш, каквото си поискаш, да изпееш целия себе си.
