бездомно

Стига да можех, всичко бих изплакала на теб. Аз май само това правех, а?

Ти стоеше. Просто стоеше там и изпълваше стаята със себе си. Изпълваше и мен. Без нищо да казваш. Така искам да има сега някой, който просто да стои. Без да ме успокоява, без да философства, да ми споделя тайните на живота си, без да ме кара да се чувства нужна и обичана. Не искам това. Искам просто някой да бъде. Не до мен, не да ме гледа отвисоко. А да бъде вътре в мен, застинал и тръпнещ. Само като се сетя колко те мразех тогава. Сега мечтая да го усетя пак.

 Но това си отиде. Както само хората могат да си отидат. И за това ми се плаче също, крещи ми се за това. Един безкраен монолог от кратки изречения с еднавъв строеж- безвреден, лаконичен, банален, строг, суховат, скучен за читателя.

 Само стой

Ако стоиш аз ще те страдам

Ще поглъщам мъката от очите ти

Ще се губя в мрака на отчаянието ти

Ще се моля за душата ти

За моята ще се моля

Без да вярвам истински

Никога не съм, защото съм сама

Безплодна, неприличаща на теб

С наслоена, засъхнала тъга

 А все едно нищо не ме мори. Не се чувствам... не се чувствам никаква. Ни твоя, ни негова, ни своя. Един много велик човек казваше, че си най-нещастен, когато не си от себе си. Той вече отдавна не го казва, но на мен още ми остава сухият вкус в устата. Какво му е истинското име на съществуването?

 Никога не те слушах. Било ли е грешно, не знам, обаче сега помня повече неща, отколкото мога да понеса. Тогава беше важно само спасението. Аз намирах спасение за себе си в плача на фона на твоята тишина. Един изоставен миг. Дишам тежко, слухът ми е във времето, желанията- без адрес.

Устойчивият мирис на страха ще ме побърка.