PM

    

 Има едно явление. Нарича се самоизмама. Напоследък съм дъбоко убедена, че се превръща в масова практика.

   Склонни сме да се „самоизлъжем” по най- достойния и добронамерен начин, за да си повярваме, че в живота ни има смисъл. Малки лъжи, всеки ден, безобидни и същевременно невероятно крехки. Лъжем се за желанията си, за отношенията, за начина, по които възприемаме околните, за живота ни извън самите нас. И благодарение на тези лъжи оцеляваме в един безкрайно студен и чудовищен свят, който с всеки изминал ден все по-често ни повтаря, че не си струва.

 Жестоки са тези лъжи. Защото когато осъзнаеш, че са станали прекалено много, сякаш  си се качил на върха на виенското колело и си погледнал надолу. Чувството е все едно ще си изповръщаш червата и ще се метнеш с главата надолу едновременно. И все пак разумът ти те спира да направиш което и да било от двете(или по-скоро второто). Въпрос на жестока ирония е ,че  колкото по- голям ставаш, толкова повече лъжи си блъскаш в главата, оставяйки истината в толкова заден план, че забравяш каква е била. Единственото  по- недостойно от това да лъжеш човек в очите е, сигурно , да живееш непрестанно със съзнанието за собствените си самовнушения. Сега, за да се покажа в светлината на пълно самоотрицание, а не само на жесток хулител-философ, ще смея да си препиша гореспоменатите грехове. Преди два дни аз осъзнах, че може би за доста неща се лъжа.

  Лъжа се, че не съм забравена, а преоткрита. Лъжа се, че съм била обичана, а не изгубена. Лъжа се, че причините не са били в мен, а във времето. Наричала съм го неподходящо, а то е било неизбежно. Лъжа се, че дишам както преди, а вече въздухът е съвсем друг. Лъжа се, че не прекрачвам границата. Че приемам станалото.

  А не го приемам. Мразя го, защото съм залутана в него. Не мога да го понасям, заради това, което съм загубила и това, което продължавам да губя, и фактът, че не виждам никога светлината в края на тунела. Дори не знам дали съм в правилната посока, или ще се въртя все така безкрайно дълго- стотици хиляди часове на саморазяждане и затваряне на очи, стискане на зъби.  

  Заблуждавам себе си, за да изглеждам достатъчно достойна пред собствения си поглед. Там е плашещото. Когато осъзнаеш, че дори за себелюбивото си съзнание си прегрешил твърде много. Макар идругите да вярват на собствените си лъжи, ти пак оставаш малък.  Хладнокръвен, но все пак малък.

    

  Възможно е аз да съм някакъв феномен в психологическо отношение. Възможно е  и  да си приписвам неща, от които не разбирам нищо, но така или иначе- уверена съм, че в нещата ,които пиша има и късче истина. Което обаче не съм откъснала, за да го хиперболизирам и да нанасям трайни внушения на когото и да било. Ще да е ужасно нечестно.

  Тази вечер, като никога, съм в сравнително „веселко” среднощно настроение и все пак се чувствам  призована да напиша какво ми е било в главата през последните дни. От чист егоизъм- смятам, че ще ми натежи, ако не го. : )