Аквариум

 Чувството е като да виждаш всичко и да си обречен да не правиш нищо. Такъв би бил живота в една стъклена кутия с 4 еднакви стени и много „разнообразие” между тях.

     Все едно мазъкът ми съм се опитва да си прави номера. Един ден си казва:  „ Нищо от това няма смисъл” , а в друг ден е безкрайно самонадеян и сякаш ще се самовзриви или ще падне от ръба на аквариума. Интересно как по средата стои само мързелът ми и зверското притеснение- ще бъде или не.

   И Гинка Станчева... Така разказва за Кан, за ролите, за театъра... но сега рекламира прах за пране. Какво пък. Нали пак играе? Нали и наопъки пак си човек и , дори малко променен, пак си оставаш влюбен в това, което правиш. Или което ти е отредила съдбата. Със сигурност губиш вяра. По някой път мисълта, че ще промениш нещо , някого, всичкото... тя избледнява на фона на глада. Не на фона на физическия глад, но на фона на глада за красота и борбата да вършиш онова, за което си жертвал всичко. Аз не се съмнявам, че съвсем в началото всички са били като нас. Тоест като малката част от нас, която иска да лети нависоко, а не само да се носи по течението с мисълта, че е „осигурена”  (каквото и да значи да си осигурен в наши дни). Не са търсели спокойствие, а динамика, промяна, начин да запалят искрата. Сега обаче те не са доволни... личи си, че не са. Не знам дали защото са предали амбициите си, защото не са ги осъществили. Но и те не са вече „живи”, както преди.

  

  Някой попитал ли е поне един от издъхващите ни творци „ постигнахте ли съвършенството? ” Най- много искам да знам дали са се превърнали в това, което са желали да бъдат. Повечето от тях дори не са завършили глупавия институт, но са гледали право към късмета си, в очакване някой ден да им се усмихне. Доста вятърничаво занимание за невъоръжено око на страничен наблюдател, може би за това все ги наричат донкихотовци.

Фотев: 

 Аз само зная със какви усилия

живея - и се смея, смея, смея...

Живея - и се смея, смея аз.

- Защо плачеш, Санчо?

- Как да не плача, господарю. Насреща ни е хиляда

и първата вятърна мелница.

Въпросът е, че на все-още-бебешките 18 години няма как да прецениш, ще ли се побъркаш на 10-тата вятърна мелница, или ще стоиш на своето без да се отказваш цял живот. Но това е сякаш също толкова глупаво колкото да се притесняваш: Когато изляза навън, ще ме блъсне ли кола на пътя, или ще ми мине черна котка път и после ще падна с колелото от мост? Съвсем пък е детинско да се плашиш от всичко ново, което те връхлита, да не говорим колко е параноично на фона на това, което правят останалите млади хора на другите краища на света. Аз съм сигурна, че съм съвсем малко разглезена и много по български предпазлива. Още по сигурна съм, че не го искам цялото това в себе си. И го изплюваме от аквариума.