Когато стана от стола, Ърнест потрепера за миг. В кафенето не беше студено, но той внезапно си спомни къде отиваше. И мисълта за това го накара да седне отново. А споменът за онзи миг, когато започна да бяга от всичко, го смрази. Изведнъж околното започна да му се струва отчайващо познато. Хората в кафенето, радиото, шумът от коли, който долиташе през прозорците. Сякаш същият този шум го имаше и тогава... Когато на Ърнест му се струваше, че всичко е глухо.
... А нейният глас беше съвсем притихнал...
- Обещай ми.
- Добре.
- Не застивай така.
- Добре.
- Ще се справим.
- Добре.
- Недей...
- Добре.
- Ще ме погледнеш ли?
- Не.
- Нищо няма да те моля повече.
...
- Не, Ърнест.
- Щом си отида, аз никога вече няма да пристъпя назад към теб! Никога! Не искаш ли да ме промениш?!? Да ме накараш да се обърна?! Нима ще построиш отново своята стена от отчуждение? Та тогава ти съдържаш в себе си най-чистата глупост. Обричаш се на най-човешкото изгнание. Ами аз ?! Не съм ли и аз изгнанник? Нима аз ще се пожаля, когато ти обърна гръб, захвърля всичко тук и отида там?!? Ти... ти, глупаво... безрасъдно дете!!
....
- Ако плътта ми беше твоя, щеше целият да се разкъсаш. Целият. Защото знаеш колко малко въздух мога да поемам вече. Как се давя в ехото. Аз съм горчивата светлинка в очите ти, когато не можеш вече да подминаваш истината. Защото си слаб! Всички сте слаби! Страхливи, позорни, вкаменени, болни души! Роби на мъжеството си!
- Не съм го избирал... Не за мен... Не за теб... За никого...
- Ако преди можех да дишам, Ърнест, то сега аз едва хриптя... И това е единствената болка, от която живея. Да съществувам без да се докосвам до истината. Да се опра на студените стени в съзнанието си без да търся с поглед откъде идва светлината... А ти скоро ще спреш да свеждаш глава пред името ми. И тогава нищо вече няма да те задържа тук.
- Прости ми.
- Върви сега.
- Не.
- Върви...
Моля те.
(снимка: chooseanalog)
(снимка: chooseanalog)
Няма коментари:
Публикуване на коментар