-------хоризонт

  

   

Има нещо наистина  антично-трагично това да се завърнеш от море с половината си (вече бивши) съученици и първите неща, които извадиш да са :

    

    празен фотоапарат, които не е заснел никого

    все още мократа тениска на най-добрия ти приятел

    „физика на тъгата”

     портмоне с Мики Маус,  пълно с пари, които не са ми били нужни и много пясък

     балните обувки с висок ток, които също не са били нужни

     четка за зъби (оранжева)

  

  Освен това още съм изгоряла като мусака почти навсякъде, което прави дразнението почти непоносимо, имайки предвид, че болката е сладка, тъй като едвали ще видя друго море това лято. Не знам дали повече се тормозя от факта, че завършихме, или по- скоро не мога да си простя изпускането на последните 5 години с такава лекота. И петте дни бяха като петте години. Като миг.( клишета и още мога да наблъскам, ама не искам)

  Сега пък ми се доядоха толумбички. Не знам откога не бях яла такива, но явно е било още един белег за проспиване на детството. Когато търсиш нещо, нищо не намираш. Нещо като положението с моя комедиен монолог.  По точно- с цялостното ми решение какво да правя с обърканите си представи за бъдещето и техният неизбежен сблъсък с реалността. Един епизод на живота, които при мен се поразтегли в няколко серии, завършващи с краен обрат.

   Ам, цялата работа беше, че си търсех чорапите в сака, който нямам никакво намерение да разопаковам засега. Защото в С. е дяволски студено откъм време и хора и всичко е размисли. Изляза ли от града, всичко вече е само там. Там е своодно, там е без мисли. И няма хубава храна, но бих заплатила с глада си за емоциите, които изпитвам. Предполагам, всеки иска да се махне от своя град, защото го задушава (лятото в С. е също така особено много задушно!) Аз искам да се махна, защото не ми позволява да чувствам. Затваря ме в тесни пространства, моделира ме по своя калъп, вкарва ме в безкрайни коловози. Рутина. Страх ме е от нея, за това я мразя.

  

  От друга страна се научих да говоря повече със себе си. Защото все повече имам чувството, че никой не ме чува. Не, че не може...не иска. Най-много боли..когато имаш глас и нямаш път към другите. Или когато гласът ти е съвсем тих (както е моят) и не си правиш труда да попиташ, защото знаеш, че няма да ти бъде отговорено. И така говориш сам със себе си за известно време докато не ти втръсне от тебе. Една доста предъвквана теория за себелюбието, красотата на това да  си самотен, гордост и предразсъдъци. Lovely as you are>

 Тук имам толкова много фобии, че си ги обичам всичките. 

 Фобия от земетресения, фобия от изоставяне, фобия от провал, фобия от самота, фобия от студеното, фобия от топлото, фобия от мъжете, фобия от влюбването в мъжете, фобия от маслини, фобия от университети, фобия от академии, фобия от родителско разочарование, фобия от манията ми по огледала,

 фобия от истини.

 Режа съзнанието си като масло. На тънки филийки. И бързо го затварям, че да не излезе нещо друго, от което да имам фобия.