Отнема ми известно време да разбера какви ги върша по дяволите...

Едни такива усилия..на предела на всичко. И на желанието и на усещането и всичко става токова първично, че накрая се изгубвам в това откъде започнах и докъде стигнах. И смисълът на търсенето ми се изгуби вече.

И тази отвратителна песен, която ме преследва навсякъде, ОСОБЕНО  щом направя някоя простотия. Все едно за да ме накара да съжалявам за това, която съм направила. Ама такситата не са ми виновни и хората също не са ми виновни. Аз сама съм си виновна за това, че отблъсквам хората от себе си и ги плаша всячески. Просто няма накъв човек, който да ме издържи повече от 4 часа вечер на по две-три бири. Не съществува такъв. И не мога да продължа да си затварям очите и да обвинявам обстоятелства, да си измислям пречки.  Накрая винаги е шибанонеловко. Нямам какво да кажа, как да се защитя. Даже не ми идва наум с какво да се оправдая. Просто ще започна да си забранявам някакви неща, иначе няма оправия.

Шшшшшшшшшшшшит! Псува ми се като каруцар без задръжки и толкоз.

Докосна ли се до нещо, то веднага се разпада. И Уиндоус  даже така ме посреща, както си трябва. Само „дъм”- имате някаква грешка.” Дъм”- тук нещо не е наред. Ами , добре, хубаво, немога ли да продължа да си живея с грешките без да ми се напомня всеки шибан път, в който си отворя нов прозорец!